Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

Един господ знаеше колко се лъжех…

Но сега трябваше да сортирам тази планина от хартия, да я подвържа в гланцов картон, да номерирам страниците.

Ето няколко листчета — Меркулов още в петък беше разпитал стажантките. Увереният почерк на Светлана Белова: „Учехме в различни групи, почти не я познавах, виждах я само на общите лекции… Вчера се прибрах вкъщи към три часа през нощта. При необходимост този факт може да бъде потвърден.“ Стана ми леко обидно, че Лана нарича това „факт“. Но пък и какво ли можеше да каже — че в нощта на убийството е спала със следователя, който води делото? И въобще защо Меркулов е задавал на студентките въпроси от рода на — „Какво правихте в деня, когато е извършено престъплението?“ Сякаш ги подозира в съучастие. Но аз все пак трябва да поговоря с Лана, нали вече знаем как изглеждат престъпниците. Тя е умна и наблюдателна, може нещо да си спомни — случайна среща в университетското барче, на игрището или в клуба…

Всичките ми опити да я извикам обаче се оказаха безрезултатни. Когато и да надзърнех в кабинета на Гречаник, където тя беше заседнала, помагайки на Жозеф по делото за взрива в метрото, някой стоеше край бюрото й. Облечена беше в тъмносин костюм и колосана бяла блуза. И строгостта на това облекло още повече подчертаваше необикновената съблазнителност на целия й облик. Силно подозирах, че Гречаник, а понякога и самият Пархоменко просто си търсят повод да се доближат и да я заговорят, давайки й поредната очевидно ненужна инструкция. Тя ги изслушваше много сериозно, но в зелените й очи отгатвах лека ирония — Лана несъмнено знаеше силата на своята привлекателност.

В края на краищата ми омръзна да душа наоколо като разгонен пес. И прекратих това по най-примитивен начин. Набрах номера на Гречаник и ревнах в слушалката:

— Стажантката Белова да се яви в кабинета на следователя Турецки!

Според мен Гречаник изобщо не загря кой звъни…

Тя застана на вратата, почуквайки с химикалката по дланта си. Не знам колко щеше да продължи нашето мълчание, ако Лана накрая не беше попитала с дълбокия си, тих глас:

— Да седна ли?

Тя се усмихна и на мен ужасно ми се прииска да я целуна. Обаче трябваше да й задавам въпроси, а тя — да ми отговаря, и ние старателно изпълнявахме задълженията си, мислейки за съвсем друго. За това какво е било и какво ще стане с нас, с нея и с мен, когато всичко отмине — неприятностите и мъката — и остане единствено щастието…

Тя седеше пред мен, леко навела глава и чертаеше нещо на лист хартия, вдигаше очи, изслушваше поредния въпрос и пак разглеждаше сложния орнамент на рисунката си. И тогава аз виждах малката зелена панделка, която сякаш по чудо се крепеше в косите й.

Разделяше ни бюрото, на което лежаха сто страници за живота и смъртта на Ким и като детектор за метални предмети на някое летище не ни позволява да прекрачим невидимата линия: протегнеш ли ръка, ще зазвъни сигналът за тревога.

И за да премина опасния участък, аз попитах:

— Какво ново при вас за взрива?

Лана остави химикалката и аз по-скоро почувствах, отколкото чух как тя въздъхна облекчено:

— Ти беше прав: тоя Святов, който е взривил църквата, няма никакво отношение към бомбата в метрото. Сам се е наклеветил. Оказва се, че в момента на поставянето на взрива се е намирал цял ден на изследвания в онкологическата клиника. Но ние успяхме да напипаме друга следа…

„Ние“ — тя го каза с нескрита гордост.

— Засечена е група арменци, които се занимават с тероризъм. Опитвали се да предизвикат взрив по време на демонстрациите в Ереван. Ако се съди по почерка, експлозията в метрото е тяхна работа.

— Те признаха ли си?

— Още не, но ще признаят. Всичко ще си кажат — твърдо отвърна Лана. — Помага ни опитна бригада от КГБ…

В очите й имаше нещо особено, притаено, сякаш тя се разграничаваше от мен — „ние“, „КГБ“… Какво да се прави, романтизъм на начеващия следовател, аз също го бях преболедувал. После, след годинка, всичко се превръща в делнична рутина — преследванията, работата с агентите, кагебистките операции. И тогава, сбогом романтичен ентусиазъм на следствената работа.

Изведнъж звънна телефонът. Погледнах часовника си, беше пет и половина следобед.

— Добър ден, другарю генерал! — чух характерното подхилване на Грязнов и подхванах майтапчийския му тон:

— Привет, гвардейски полковник! Как е на фронта?

— На втори турски без промяна: противникът настъпва, ние както винаги сме до шията в лай…