Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

Ето и сега видях как в дъното на пощенската кутия се поклаща от вятъра овъглена фрегата, готова да се разпадне при първото докосване. Това беше всичко, оцеляло от някакво писмо.

Ние разположихме шлосерите като кордон, призван да пази главния вход, за да не би вятърът да разсее плахите ни надежди. Шлосерите с радост поеха репресивните си функции и не пускаха никого в блока, а Семьон Семьонович през това време внимателно и ловко с помощта на малка шпатула и гумирана пинцета пренесе „корабчето“ в кутийка с памук, застлан отгоре с цигарена хартия.

После, като потърка целулоидни пластини по коляното си, притегли върху наелектризираната им повърхност откъсналите се малки парченца. Накрая извади от следствения си куфар гумена круша със стъклена тръбичка, напомняща за детска клизма, и всмука в нея и най-малките частички пепел.

Той правеше всичко това с изненадваща бързина, а аз потръпвах при всяко негово движение.

— Недейте да нервничите, Александър Борисович, „болният“ е още жив, операцията премина успешно — обобщи Мойсеев, докато затваряше кутийката. — Сега остава заключителната част — да възстановим текста на изгорения документ. Ще трябва да минем през някоя аптека. — Той помълча, замислен над нещо свое, после предложи: — Ако не възразявате, ще извършим тая работа у дома. Моите момчета обещаха да приготвят вечерята. Днес става година, откакто си отиде моята Аня…

Жената на Мойсеев, Ана Петровна, завеждаща нашата канцелария, умря миналата година от рак, като остави на Семьон Семьонович двама 16-годишни близнаци — Миша и Гриша. Аз не само че не възразявах срещу отиването у Мойсеев, но и непременно държах да присъствам, защото бях уверен, че той ще прочете унищоженото от огъня. Някъде в периферията на съзнанието ми проблесна: Лана обеща да ми се обади — но тутакси изчезна като нещо второстепенно. Мойсеев освободи дежурната волга и притискайки внимателно кутийката с пепелта до гърдите си като новородено, седна в моя москвич.

Докато близнаците подреждаха масата, Семьон Семьонович обработваше върху парче стъкло изгореното писмо с глицеринов разтвор от пулверизатора. Пред очите ми спечените парченца започнаха да омекват, да се отпускат и изправят. Експертът ги подравни върху стъклената повърхност с шпатулата и ги затисна с друго стъкло.

— Надявам се, Александър Борисович, че писмото е било написано с химикалка. Ако е така, все нещо ще видим. Не обещавам много, но нещо трябва да излезе.

Мойсеев ме заведе в килера — домашната му лаборатория по криминалистика. Направи трийсетина снимки на инфрачервена лампа, осветявайки по някакъв загадъчен начин повърхността на изгорелите листчета с различно наклонени огледала.

После пъхна филмчето във ваната с проявителя.

— Саша, имаме двайсет свободни минути, докато се проявява лентата. Хайде да поменем Анюта… — Той акуратно наля по равно водка от кристалната гарафа. — Тая гарафа Аня я купи за моя рожден ден, преди да разбере за болестта си. Тя обичаше красивите вещи. Обаждаше се, изглежда, дворянският й произход… Аз самият съм от бедно еврейско селско семейство, та тя винаги гълчеше, че ми е все едно от какво ям и пия и какви завеси има на прозорците.

Той изтри очите си с длан. Отпихме мълчаливо. Миша и Гриша се нахвърлиха на пачата и салатата, тяхно собствено производство, и като се заситиха, отидоха в другата стая да гледат по телевизията футболен мач.

Пийнахме още по една и вътрешното напрежение, което ме стегна, когато стояхме пред пощенската кутия на Лагини, малко спадна.

Мойсеев отиде да промива и да суши филма, а аз застанах до прозореца. Обичам да гледам вечерната Москва и да слушам уличния шум. На моята „Фрунзенска крайбрежна“ вечер е тихо, виждат се само светлините на централния парк „Горки“, но глъчката му не се чува. Изглежда, Москва река поглъща всички звуци. А тук, в центъра, през цялата нощ не спира движението. Но сега не мислех за това. Чаках. Страхувах се. Боях се, че нищо няма да излезе на филмчето на Мойсеев. Че изгореното писмо е безполезно, кой ли не и за какво ли не може да е писал. Но и вярвах… Надявах се, че сега ще разгадаем тайната. И тази тайна, разкрита от мен, ще ми помогне да намеря убиеца на Ким…

Куцайки на ранения си крак, Мойсеев влезе в стаята:

— Елате, Александър Борисович, струва ми се, че има нещо.

В килера върху стара масичка стоеше микроскоп, под обектива на който беше опъната фотолентата.

— Само внимателно, Александър Борисович, още не е съвсем изсъхнала. Не се страхувайте, седнете на стола и гледайте ето тук.