Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Извикайте, моля ви, пощальона, който обслужва блока над „Хиляда и една стоки“ — казах.

Тя си затвори устата, излезе в коридора, като въртеше обидено задника си, и изрева:

— Афанасиева! Следователят те вика, Афанасиева! Колко пъти да ти повтарям!

След минута вече разпитвах в опразнения кабинет на началничката съвсем младо момиче с наивни сини очи.

— Кажете, Афанасиева, можете ли да си спомните хората, на които носихте поща в събота, петнадесети?

— Всички — едва ли, но някои мога — спокойно отвърна момичето, докато оправяше полата си.

— Интересува ме кореспонденцията на апартамент 322.

— Така и си мислех. Да, имаше едно писмо за Ким Лагина.

— Вие познавате ли я? Тоест познавахте ли я?

— Да. Завършихме едно и също училище.

Бива си я! И нашите ченгета — такъв свидетел да пропуснат!

— Какво беше това писмо — нормален плик или триъгълник, военен образец?

— Писмото беше обикновено, с марка, пуснато в Москва.

— От къде знаете?

— На плика имаше печат „Москва, ПЖДП, Казанската гара“.

— Не помните ли адреса на подателя?

— Не. Но според мен там имаше само номер на пощенска кутия и неясен подпис.

— Нима може да помните това при такъв поток от писма?

— Може — без да се смущава отвърна Афанасиева. — Ким ме помоли да й предавам лично писмата от нейното момче Дубов, от Афганистан. Но писма от него отдавна нямаше.

— Знаете ли, че някой подпали пощенската кутия?

— Да. Това често се случва при нас. Просто хулигани.

— Уверена ли сте, че са били само хулигани?

— Да, аз ги познавам, шестокласници от моето бивше училище, тършуват за марки. Ако не успеят да отворят ключалката, палят пощенската кутия. Ние имаме препис от акта, милицията ги задържала в съседния вход в неделя сутринта. Сега ще трябва да се сменят ключалките. Шлосерите още вчера трябваше да го направят, но нашата началничка не успя да се свърже с тях.

— Тя нищо не ми каза за това.

— Нашата шефка е малко… невнимателна.

Ама че мърлячи, такова доказателство да изпортят!

— Знаете ли какво се случи с Лагина?

— Разбира се. Целият район го знае.

— Имате ли някакви подозрения… Кой би могъл да го направи?

— Не. Подозренията не са моята професия…

Беседите с Меркулов винаги ми доставят естетическо удоволствие. Това е точната дума — именно естетическо. Разговорът ни се лее лениво като на чаша бира в пивницата. Но тази леност е само привидна: ние претегляме думите, търсим точните определения. И постепенно картината се изяснява.

Обаче разговорът, който водехме с Меркулов тази сутрин, не ми доставяше никакво удоволствие. Още по-малко пък проясняваше картината.

Меркулов стоеше до прозореца, приплеснал нос в стъклото, и гледаше как вятърът набива капките дъжд в малки ручейчета, и ги навява по дограмата. Наближаваше буря.

От време на време Меркулов се обръщаше към мен и тогава виждах тъмно петънце на върха на носа му — от праха по стъклото. Князът малко се състари през последната година. Грижите на началник следствения отдел на Московската градска прокуратура добавиха сиво към русата му коса и издълбаха две дълбоки бразди покрай носа към брадичката му. Но небесносивите очи на моя шеф наблюдават околния свят както и преди — изпитателно и разбиращо. Той ме прекъсва много рядко, предимно за забележки от сорта на: „Повтори още веднъж, но без теории, само фактите“, или: „Сега кажи какво направи после, но предположенията си запази за неопределено време.“ Но аз въпреки това и теоретизирам, и предполагам, защото иначе въобще нищо не се получава, фактите взаимно се опровергават. Насаме с Костя още повече ме потиска съзнанието за собствената ми вина: ако тогава бях изслушал какво иска да ми каже Ким…

— Ял ли си днес? — неочаквано ме прекъсна Меркулов и без да дочака отговор, отвори вратата към приемната. — Клава, моля ви, донесете ни от бюфета кафе и някакви сандвичи… шест парчета.

— Ой, Константин Дмитриевич, какво ви има на носа? — изплаши се секретарката и извади от чантичката си напарфюмирана кърпичка и пудриера с огледалце.

Малкият инцидент с носа на Меркулов някак си ни разведри и аз действително усетих ужасен глад. Меркулов порови в шкафчето на бюрото, извади оттам вестник и подчерта с нокът някакъв материал на последната страница.

— На, чети…

Секретарката домъкна на поднос кафе и сандвичи с шунка. Меркулов сръбна от горещото кафе, нацупил по детски устни, и тръгна към вратата.

— Отивам за малко при шефа. А ти, докато си хапваш сандвича, почети.