Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

— Сядайте, млади хора, но само не пушете, не понасям тютюневия дим… Нещо ми има на дробовете.

Меркулов ме представи и премина към същината на проблема. Горни го слушаше внимателно, макар че току си пръскаше в гърлото с пулверизатор и отпиваше от минералната вода.

— Е, Константин Дмитриевич — тежко задиша Горни, — както се казва, услуга за услуга.

Той натисна копчето за повикване. На вратата щръкна адютантът му.

— Извикай Бунин!

След минута в кабинета влезе двуметров дангалак със съвсем изрусяла коса и усмивка до ушите.

— Майор Иван Алексеевич Бунин, пълен съименник на знаменития руски писател. От днес постъпваш на разположение на московския градски прокурор. Ти току-що се върна от отпуск, така че още не си обраснал с дела. Засега те давам за две седмици, а после ще видим. Ясно ли е всичко, Иван Алексеевич.

Пълният адаш на знаменития писател неочаквано прошиптя с простуден или паднал глас (а може и да му беше такъв по рождение):

— Тъй вярно, другарю генерал-полковник!

— Желая ви успех. Свободни сте — приключи аудиенцията главният военен прокурор и ние излязохме в коридора.

— Другарю Бунин, оставям ви своя следовател, разрешете ми да се разделя с вас — каза Меркулов и вежливо се поклони. Но аз имах подозрението, че пълният адаш не му хареса много.

Почаках, докато Меркулов се отдалечи на прилично разстояние, и чак тогава викнах след него:

— Константин Дмитриевич, момент!

Догоних го почти на изхода.

— Той защо ни пробута тоя майор? За надзирател ли?

— Не се тревожи. Иначе няма как да проникнем в нито една военна организация. Горни няма да ми погоди номер.

— Толкова ли си сигурен? Защото си му направил някаква услуга?

— Това няма значение…

Бунин ме викаше с нетърпеливи знаци. Ама че ентусиаст ми падна на главата…

— Все пак?

— Прекратих следствието срещу неговия брат. Беше се напил и буйствал на стадиона, а после и в районното управление на милицията. Те там го ритали с ботушите по главата, а пък той ги нарекъл фашисти… Порядъчен човек между другото.

— Слушай, Саша, как си с жилището? — задушевно прошиптя Бунин веднага щом се озовахме в кабинета му.

— Имам… Защо?

— Самостоятелно ли е?

— Да, едностаен…

— Дай ми, моля те, ключа. Налага се да изчукам една чувашка.

Аз се шашнах, но на глас казах само:

— Няма проблеми, Иван Алексеевич! Все някак ще те измъкна!

— Абе какво „все някак“! Сега! Тя вече ме чака пред „Детски свят“. След два часа ти го връщам. А ти можеш да поседиш тук. — Той отвори шкафа си и измъкна няколко порносписания. — Развличай се… Утре ще бъде късно, разбираш ли — тя се връща с мъжа си в неговото поделение. Докато нейният човек тича по задачи, ние ще се оправим…

Той се суетеше край мен, виждайки, че молбата му не ми доставя огромна радост. А аз мислех как най-добре да се възползвам от ситуацията. Бунин разкопча китела си, вдигна ризата и яростно се зачеса по загорелия корем.

— Да ти кажа, последния ден от отпуската изгорях на плажа. Сега ме сърби — ужас!

— А какво ти има на гласа?

— Абе от студената бира. Аз, разбираш, съм як мъж, обаче гърлото ми е калпаво. От най-малкото нещо — ангина. Или пък гласът ми пада. Гласните ми струни са слаби. А пък ужасно обичам студена бира… Ще ми дадеш ли ключа, или ще ме мотаеш?

— Виж какво, Ваня, няма никакъв смисъл да вися в кабинета ти. Ясно ли ти е? Работа ме чака. Та ето какво, Ваня. Аз ти давам ключа, а ти почвай да въртиш телефона където трябва и ми организирай искането. Аз отивам в спецчастите за пропуска, а ти към „Детски свят“.

Бунин ме гледа десет секунди като треснат, после вдигна слушалката.

— Дай ми данните си.

— Трябва ми пропуск за частите със специално предназначение на територията на Съветския съюз и… Афганистан.

Той тръсна слушалката и пропищя:

— Слушай, ама аз още нищо не знам за твоето следствие… мамка му! Афганистан!

— Ами върви тогава при Горни да ти обясни. И не забравяй да му споменеш, че те чакат до „Детски свят“.

Обаче това още не беше всичко. Знаех, че сам ще ми бъде трудно. Затова не му цепех басма.

— Второто искане за пропуск да напишат на името на инспектора от Московската криминална милиция капитан Вячеслав Иванович Грязнов…

Според мен той беше готов да се разплаче.

Взех от специалния отдел на военната прокуратура писмото за издаване на пропуск за частите със специално предназначение и се понесох към „Голяма Пироговка“, за да стигна в Главното управление на военновъздушните сили преди края на работното време. Обаче там ме чакаше първото разочарование. Посивяла глава в прозорчето на пропуска ми съобщи, че спецчастите нямат никакво отношение към ВВС. Питам към кого са проклетите спецчасти. Посивялата глава заговорнически присвива очички: