Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

Рокендролът ни беше неистов. Ние почти не се докосвахме, предавайки си енергията чрез сплетените пръсти. Тя не ми отстъпваше по издръжливост и нашият танц приличаше на равностойна схватка от някакъв странен вид спортна борба. Земното пространство за нас се беше свило в отсечката между масата и шкафа с веществени доказателства. Бяхме съвсем сами сред музиката и ритъма…

Танцът ни бе прекъснат по най-идиотски начин. Семьон Семьонович юнашки се намърда между нас и неочаквано силно занарежда:

— Семьон Семьонович! — изохках аз и подхванах под мишниците готовия да рухне криминолог.

Заведох Мойсеев във фотолабораторията, където той положи глава на масата под червената светлина на фотолампите. Сивата му коса се топна във ваничката с проявителя. Открих в аптечката амоняк и заставих криминолога да смръкне няколко пъти. Трябваше незабавно да го експедираме вкъщи и аз незабелязано повиках Серьожа през процепа на вратата…

Когато се върнах в лабораторията по криминалистика, не успях веднага да разбера какво се е случило. Грязнов неопределено махна с ръка:

— Те се чупиха.

— Кой?

Обаче веднага разбрах кой. Лана беше заминала с Гречаник. Докато набутвах Мойсеев в колата и обяснявах на Серьожа как да намери сградата в една от пресечките около улица „Неглинна“, където живееше Семьон Семьонович, Лана беше си отишла с Гречаник.

Налях си чаша водка и приседнах до Грязнов:

— Хайде да пийнем!

— Да не прекалим, Саша?…

Останалото ми е като в мъгла. Някак си се озовах в кабинета си с Ким. Тя седна на ръба на бюрото и ме придърпа към себе си.

— Ех, Турецки… — шепнеше тя. — Ех ти, Турецки…

Разумът ми се бореше с плътта и явно губеше тази неравна схватка. Аз целувах горещите й устни, а Ким трескаво разкопчаваше копринената си блузка. „Ех ти, Турецки!“ Опитах се да си възразя нещо сам, някъде в подсъзнанието ми се чуваше — не, не тук… Ким постави ръката ми върху гръдта си… Разумът ми вдигна бяло знаме и аз възторжено си помислих: „Защо пък не? Защо, дявол да го вземе, не?“

Обезводняването на мозъчните капиляри достигна критичната си точка. Хипоксията, предизвикана от подуването на атроцитите, се засилваше с невероятна скорост. Аз излоках три литра чешмяна вода и после дълго се кланях над тоалетната чиния. Заедно с петнадесетминутния студен душ тази операция даде резултат: бях напълно готов за дълбок оздравителен сън.

До началото на работния ден имаше двайсет минути.

Не можех да открия колата си. Не помнех къде я бях зарязал преди два дни. Дали не са я задигнали? Седнах на пейката край магазин „Тимур“, извадих цигара, но не можех да я сложа в устата си: вчера не само препих, но и препуших. Моят пастрок, директор на московските спортни магазини, бивш партиен работник, далавераджия и комбинатор, когато се подплаши от кампанията срещу стопанската престъпност, разхвърли „трудовите“ си спестявания по следния начин: вилата приписа на майка ми, жигулито, което караше сам, прехвърли на дъщеря си от първия брак, а реда за москвича отстъпи на мен. Той даде парите за колата при условие, че ще й направя пълна застраховка, която ще я платя сам. И повярва на моята „чекистка“ (така се изрази) дума, че веднага щом поиска, ще продам колата на определен от него човек, а парите ще му върна. Пастрокът ми рискуваше нищожно, защото аз му написах от името на майка ми разписка за заем в размер на пълната стойност на колата.

Стараех се да не мисля за това, което се случи вчера. Не защото ме мъчеха угризения — не се смятах за коварен прелъстител. Както между другото и за съблазнен хлапак. Просто не знаех какво да правя. Как да се държа с Ким? И сега почти реално чувствах нейните ласкави ръце на тила си и даже опипах главата си, за да прогоня това усещане. Пак се оплетох и се ненавиждах… Вчера срещнах момичето, което трябваше да стане моята съдба. То замина с Гречаник. Те просто си отидоха. А аз се настроих за дива ревност. И сега какво, да ида при Ким и да й кажа: „Извинявай, не трябваше да го правим. Искам друга.“ Целият ужас беше там, че именно това чувствах. Но даже пред заплахата от разстрел не бих могъл да го кажа така. Подло копеле! Защо развалих всичко?… И в същата секунда си спомних къде си зарязах колата: до кино „Хоризонт“.

Според графика за работа със стажантите трябваше сутринта да ида със Светлана Белова в Матвеевски микрорайон и да проникна в стаята на техническия ръководител. Самият той вече лежеше в затвора и на мен ми предстоеше да поканя свидетели, за да проведа изземане на документи по всички правила на закона. За следствието това вече нямаше особено значение (копията от документите бяха на разположение на експерт-счетоводителя), но Пархоменко настояваше да демонстрирам на стажантката рутинната следствена работа. В случая — така нареченото „изземане“.