Фридрих Незнански - Отписаният

Чакахме ги още половин час.

— Всичко е ясно — казах аз и скръцнах със зъби. — Да вървим. Ще търсим твоите приятелки. Макар че трябва да се занимаваме със съвсем други издирвания.

Фрязин виновно наведе очи. Нямаше време да му чета конско. Всеки момент ще плисне дъжд. Есен е все пак, студено е и рано се стъмнява.

Като стигнах пресечката, още веднъж погледнах кооперацията, от която вероятно са стреляли по Салуцки. Едва ли от някой апартамент. Най-вероятно от капандура. Или някъде наблизо. Интересно дали някой е надникнал там?

Намерихме момичетата в първия вход. Отначало не искаха да ни отворят, но чувахме някакви гласове, които после замлъкнаха.

Продължавах упорито да звъня.

— Отворете! — извиках. — Милиция, прокуратура!

От съседната врата надникна една бабка.

— Във връзка с нашето заявление ли? — попита тя. — Колко ви писахме! Слава богу, дойдохте най-сетне! Там непрекъснато отсяда някой. Направо е станало хан. Един си отива — пристигат трима! И все шумят, не ни оставят да спим. Предишният беше тих, а тия само хвърлят бутилки през прозореца и влачат момичета…

Най-после вратата се отвори. Момичетата — Люда и Света — бяха там.

— Ах, господин Турецки! — Люда се хвана за главата. — Нас ли търсите? Казвахме им, ама те: нищо, нищо, ще почакате, всичко ще ви разкажем и покажем. И не ни пускат. Представяте ли си?

„Те“ бяха двама юнаци от Киев, пристигнали при руснаците по бизнес. Красиви момчета, направо да ореш с тях из родните простори при липсата на бензин.

Повъртях със суров вид паспортите им в ръцете си. Женени и двамата. С по две деца, момченца. Подвизават се из столицата на бившата колонизаторска империя.

— Слушам, слушам — казах аз, без да връщам паспортите. — Нали сте искали да кажете нещо на сътрудничките от Главна прокуратура. Или сте решили просто да ги задържите насила? Да ви кажа ли кой член от Наказателния кодекс ви лови за подобно деяние?

Двамата се спогледаха.

— Какво да разказваме? — плахо попита Микола, по-младият, като се изчерви.

— Откога живеете тук? — попита Володя. — От коя дата?

Нормален въпрос. Да видим какво ще отговорят.

— Ами от една седмица… — Те се спогледаха. Акцентът, с който започнаха в началото, сега нещо изчезна. Сигурно от страх.

— По-точно — заповядах строго аз. — От коя дата?

— От понеделник? — Те се спогледаха. — Май тогава. Наистина, пристигнахме през деня.

А банкерът е убит вечерта. Впрочем те не приличат на поръчкови убийци. Не им стига барута за такова нещо. И устните им треперят. Особено на Микола.

Не се страхува, а се смущава. Има разлика, каквото и да казваш.

— Същата вечер от вашата кооперация е застрелян човек — рече Володя. — Чухте ли нещо?

Пак точен въпрос. Напредваме. Колкото й да се споглеждат, ще ги издаде погрешният отговор. Който реши да излъже, ще се изплаши, че приятелят му ще отговори по друг начин. Сега да можем да ги разделим в отделни кабинети.

Володя ме разбра. Кимна и хвана за лакътя Дмитро, заведе го в кухнята. На мен се падна Микола, по-крехкият.

Едно дърво оттук да го въртиш, оттам — трудно се цепи. А друго пък е готово от първия удар. Микола ми се стори от втория тип.

— Чу ли въпроса? — попитах и го приближих.

Нека се опита да излъже, щом не разбира с кого си има работа.

— Ами нищо не знам — наведе очи младежът. — Ходихме в Лужники за стока. Докато я купим, докато преброим и занесем на багаж…

— На коя гара? — попитах веднага.

— На Киевската, на коя… — измърмори той.

— Стой тук! — заповядах. — А вие гледайте да не избяга! — наредих на практикантките Света и Люда. И тръгнах към кухнята.

— Е, как е? — попитах Володя. — Призна ли си всичко, или само за дреболиите?

И му намигнах. Схватливо момче. С времето ще стане добър следовател, ако не избяга заради заплатата, която му стига само да отиде до работата си.

— Вие къде бяхте в понеделник вечерта? — попитах аз.

— Кой, аз ли? — не разбра Дмитро.

Сигурно възприе моето „вие“ като местоимение в множествено число, нищо повече. Значи още не е бил разпитван в следствените органи.

А може и да се преструва. Или иска да печели време.

— Не аз, естествено — измърморих на свой ред.

— Какво, да не би да помня? — попита предизвикателно.

Идиотски навик — да се отговаря на въпроса с въпрос. Ако рече, той ще те разпита. И дори ще те накара да се подпишеш на протокола за разпит.

— Тук аз задавам въпросите — казах с тон на следовател от НКВД, каквито съм виждал по филмите за култа към личността и последиците от него.