Фридрих Незнански - Отписаният

Той не разбираше също така, че по важност свидетелите са няколко степени. Според нашия наказателнопроцесуален закон всеки разпитан по криминално дело вече е свидетел. Но ползата от много свидетели е нулева. Доказателственото значение на такива показания е нищожно.

Това убийство не е като другите. Обикновено банкерите ги убиват във входа, сигурно при влизане или излизане от асансьора. По това нашите асансьори приличат на самолетите — при тях най-опасното е излитането и кацането. Няма спор, че този, който е стрелял от другата страна на „Садовое колцо“ е бил истински снайперист. И много уверен в себе си.

Наистина не ми е съвсем ясен мотивът на тези, които са го наели. Този, който го прави във входа, рискува повече сам, но изпълнението е стопроцентово. А в тълпата трябва да изчака целта да се открие. Или този някой е искал да промени почерка си? И това се случва. Във всички криминалета се търси сходство на почерка. Като че ли по това го хващат. Значи килърът се е нагледал на подобни истории, главата му е пълна с такива неща, а през нощта го осенява: ще си изменя почерка! Не във входа, а от покрива със снайперска винтовка със заглушител. Нека си блъскат главите. Но къде да намерим този майстор?

Позвъних на Слава Грязнов вече от къщи, след вечеря. Сега той бе временно изпълняващ длъжността началник на Московската криминална милиция.

— Нашият общ приятел ми постави задача — оплаках се аз. — Представи си, първо искаше да отида да търся генералското синче, изчезнало в Чечня, а после ми пробута скапаното дело за убийството на банкера Салуцки. Нека твоите момчета потърсят из сводките и компютрите: дали няма нещо подобно напоследък? И нещо за убития финансов бос.

— Много обича да ни набута в някоя дивотия — съгласи се Слава.

— Точно — кимнах аз. — Добре де, ритуалните сълзи свършиха. Кажи сериозно. Какво си чувал за Салуцки? Поне видя ли по телевизията как го очистиха?

— Гледах и се радвах: този нещастник няма да се падне на нас.

— Сега си още по-радостен — отбелязах аз.

— Какво, на теб ли се падна делото? Тогава и на мен. Ще ми стовариш цялата черна работа. Не ми е за първи път.

— Ще се отървеш — успокоих го аз. — Когато те вземат от „Петровка“ в Министерството на вътрешните работи. Като станеш някой началник в онова ведомство. И по телевизията ще те показват.

— Нямам работа там — прекъсна ме той. — Сигурно ви писна от мен. Само по телефона ме възприемате нормално.

— Тъкмо ще се криеш от нас из министерските кабинети.

След няколко минути ни дотегна да се заяждаме и аз затворих телефона. Слава е такъв, дай му да работи в колектив от съмишленици, за да има пред кого да каканиже и с кого да спори.

Сутринта взех начинаещия следовател Фрязин и две момичета стажантки от последния курс и им наредих да претърсят из основи къщата срещу мястото на убийството на Салуцки. Ако се съди по входния отвор в главата на потърпевшия, стреляно е някъде от покрива на осеметажната кооперация от другата страна на магистралата, но вече казах за това.

Аз пък спрях до офиса на банката, чийто председател е бил Салуцки. До банка „Лутеция“. Името не ми говореше нищо, макар да напомняше нещо. Напомняше ми тъкмо, че Слава трябва да има идея.

Поне някаква.

Защо убиват точно банкерите? Не закачат политиците. Поне да бяха видели сметката на някого. Мигар банкерите са по-кротки? Или пазят някакви търговски тайни като господин Саврански?

Защо ги убиват? Няма да е лошо да поговоря по този въпрос с Борис Лвович. Научих двете му имена от визитката, която ми пъхна на тръгване. Не знам защо не мога да си представя, че някой ще посегне на скъпоценния живот на Саврански.

Според мен той може да ходи без охрана, където си поиска. Хора като Салуцки носят на челото си печата на смъртта. Могат да се обградят с тълпа телохранители, да облекат бронирана жилетка от уралска стомана — и пак да няма полза. Решат ли, ще ги гръмнат.

Така размишлявах до завръщането на Володя Фрязин.

— А къде са момичетата? — попитах аз. — Не беше ли с тях?

Той повдигна замислено рамене. Съобщи ми, че се заел с двата входа, а на момичетата се паднал по един. Мислел, че вече са тук.

— Ще чакаме — казах аз. — Или ще отидеш да ги търсиш?

Само това липсваше. Приемат в юридическия някакви госпожици. Седят си сега в някое кафене, спасяват се от убийствената влага с бразилско кафе, а после ще се появят запъхтени и ще доложат, че нищо не са видели.