Фридрих Незнански - Нощни вълци

Стас май усети състоянието ми.

— Това е съседката — обясни той. — Същата, при която е била Анна Генадиевна.

— Хвостова. Тамара Павловна — представи се съседката. — Може просто Тамара.

— Александър Борисович — представих се и аз, като едва се сдържах да не добавя: „Може и просто Саша.“ — Какво още можете да ни разкажете?

— Струва ми се, че видях убиеца. — И без да чака повече въпроси, взе да разказва: — Дойде Аня и решихме да пийнем чай и когато чайникът кипна, изведнъж си спомних, че нямам нищо към него. Хлебарницата е съвсем наблизо и аз изтичах дотам. Там има и сладкарски щанд…

Разбрах, че ако не я спра, ще затъне в излишни подробности.

— Къде видяхте този човек?

Тя сякаш се спъна, но за мое учудване ме изгледа с благодарност. Девет от десет жени, които прекъснете така, ще ви гледат като враг на народа. На женския естествено.

— Благодаря — каза тя, с което ме възхити. — Спирайте ме, моля ви, аз, като се вълнувам, говоря много. Та когато изтичах от входа, се сблъсках с някакъв младеж. Обърнах му внимание, защото беше някак незабележим.

— По-подробно, моля ви. Опитайте се да си спомните в какво се изразяваше тази незабележимост.

— Ами разбирате ли — започна да обяснява Хвостова, — изведнъж видях човек, който сякаш специално се беше облякъл така, че да бъде незабележим. Всичко по него беше такова евтино, тъмно — от обувките до сакото. Аз нали изневиделица се сблъсках с него, извиних му се и в този момент видях очите му…

— Продължете. — Много се боях, че тя няма да каже нищо повече.

— Очите му бяха празни — каза Тамара. — Празни, разбирате ли? Страшно някак. Сякаш от тях бяха изчистили всичко човешко. Дори е неясно как изобщо вижда с такива очи.

Тя го беше запомнила. Нямаше време за губене.

— Вие можете много да ни помогнете — казах аз. — Ще отидете ли на „Петровка“, за да съставите с нашите служители портрет по описание на този човек?

— Разбира се — съгласи се тя.

— Между другото — попитах, — защо сте помислили, че е убиецът? Празни очи може да има и празният човек.

— Не — възрази тя, — при такъв то е различно. А за това, че е убиецът, не помислих веднага, а чак като се върнах. Преди никога не съм го виждала в нашия вход, познавам добре всички съседи. И още си припомних, че той беше много недоволен, когато погледите ни се срещнаха. Не се изплаши, ами някак целият се напрегна… Когато разбрах какво се е случило, тогава си спомних всичко това.

— Е, какво пък — казах. — Вашите показания могат да ни помогнат. Сега ще ги запишем, а после ще идете на „Петровка“.

Значи портретът по описание ще бъде готов днес. Ненапразно бих път дотук. Ако се появи някаква следа за връзка с банковите обири, ще поема това дело. Засега го разследваха дежурният следовател от прокуратурата, оперативните служители от МУР и експертите.

Хвостова замина за „Петровка“, а аз пак се заех с Горохова.

— Вашият мъж разправял за някакви промени към по-добро. Разкажете ни по-подробно за това. Започнете от това колко е била заплатата му, стигаше ли ви.

Тя гледаше в една точка и сякаш не чу въпроса ми. Исках да повторя, но Анна изведнъж дойде на себе си и започна да разказва:

— Напоследък печелеше прилично. Преди година едва-едва връзвахме двата края. Той получаваше стотинки в института си. А през последните месеци печелеше много добре. Дори ми беше някак непривично. Но се стараех да не мисля за това. Щом носи пари вкъщи, какво да го разпитвам…

— Да не са му повишили заплатата?

— Той напусна института — отговори тя. — Започна да работи на друго място. Каза, че било в частна фирма. Повече не ми и трябваше да знам. И аз не го разпитвах.

— А какво е имал предвид с тези промени в живота ви?

— Имаше предвид големи пари. Те трябваше да променят живота ни. Веднъж се изпусна… Каза, че те трябвало да му платят тези пари. Че нямали друг изход.

— Те? — попитах. — Кои са тези „те“?

— Не знам. Не го попитах тогава. Но той беше, как да кажа… много възбуден.

— Възбуден ли?

— Да. Беше радостен, сякаш чакаше някакъв празник. И през цялото време ми говореше, че сега ще заживеем така, както заслужаваме.

— Какъв беше по професия мъжът ви?

— Компютърен специалист.

— Кажете ми, Анна Генадиевна, не ви ли се е сторило, че мъжът ви е научил някаква тайна напоследък?

Тя объркано се огледа:

— Тайна ли?

— Да — казах аз. — Разбирате ли, понякога се случва човек да научи нещо и да реши, че това знание ще му донесе много пари. Например може да заплаши някого, че ще разгласи тази информация. А на този някой това не му изнася. Или трябва да си плати, или…