Фридрих Незнански - Грешката на президента

София Андреевна продължаваше да говори. Бояркин я слушаше с половин ухо, като разбираше прекрасно, че с нищо не може да помогне. В най-добрия случай можеше само да й посъчувства.

— Какво искате, да ги приберем ли?

— Каква полза — махна с ръка старицата. — Нови ще дойдат. Тези поне не ни закачат. Те всъщност не са зли хора, просто са пропаднали. Разбирате ли, на мен донякъде ми е жал за тях — та те нямат никакви интереси. Какво виждат в живота, освен водката?

Бояркин нямаше какво да отговори на това и само разпери ръце. София Андреевна, виждайки, че той е съгласен с нея, заговори за духовната нищета и прочие високи материи. Петя я слушаше мълчаливо и размишляваше не за проблемите на деветнайсети апартамент, а как му е омръзнало да ходи по тези къщи и да изслушва едни и същи еднообразни жалби… Виж, да можеше да избяга от длъжността на квартален и да получи интересна, дори опасна задача. Накратко, Петя Бояркин беше в дъното на душата си от милиционерите романтици, които, колкото и да е странно, не изчезват.

Внезапно плавният поток на речта на София Андреевна беше прекъснат от възгласа:

— Това е пак Хамлет! Негова работа е! Той нарочно ги засели, за да ни прогони оттук.

Без да уточнява кой е Хамлет, Бояркин реши, че вече е изпълнил дълга си, и съвсем проформа попита:

— А къде са сега тия вашите, Шевченко и Станиславски?

— Кой ги знае — въздъхна старицата.

— Е, щом ги няма, нищо не мога да сторя. Иначе щях да им направя поне устно предупреждение. Нищо повече не мога. — Той отново разпери ръце.

— Разбирам — кимна София Андреевна. — Виждате каква е ситуацията. Никой нищо не може да направи. С никого и с нищо. И това според вас демокрация ли е?

Опасявайки се от нов дълъг монолог, лейтенант Бояркин промърмори:

— Е, ако прекалено много се разшумят…

И с тези думи напусна жилището.

— Поне да ги бяхте сплашили, те от нищо не се боят — беше последното, което той чу, преди да хлопне вратата.

Лейтенант Бояркин излезе на улицата. По „Милников“ вятърът носеше сухи, сбръчкани листа, на другата страна бе паркиран тъмночервен мерцедес, в който двама мъжаги с кожени якета товареха някакви кашони.

„Хамлет — кой знае защо си спомни Бояркин, — що за Хамлет е този? Или може би бабичката е мръднала?“

Саша Турецки не можеше да се справи със себе си. Отдавна вече беше старши следовател по особено важните дела в Московската градска прокуратура, възлагаха му контрола над най-сложните разследвания и въпреки това сутрин все така дотичваше на работа в последния момент, понякога небръснат и едва сресан.

— Кога ще станеш солиден човек? — със смях го питаше жена му.

— Не знам — вдигаше той рамене. — Все нямам време да се заема с това.

Ето и днес Турецки дотърча на работа с десетминутно закъснение, леко приглади пред огледалото косата си, постоя минутка да успокои дишането си, за да не влезе в кабинета си като закъснял ученик, а солидно и чинно. Между другото, спомни си и поговорката: „Началството не закъснява, а се е задържало.“

— Някой да ме е търсил? — попита той Лидия Павловна, възрастната секретарка на следствения отдел.

— Донесоха нещо за вас, Александър Борисович — показа му секретарката цяла купчина папки.

— Какво е това? — Турецки изгледа неприязнено папките.

— Дела, които предадоха от МУР 2 2 Московский Уголовный Розыск (Московската криминална милиция). — Б.пр. и следствения отдел на градското управление. За убийствата на банкерите. Доколкото разбрах, Олимп Всеволодович ги възлага на вас. Ето и резолюцията му на съпроводителното писмо.

Турецки взе папките и ги понесе към кабинета си. Там ги хвърли на бюрото и известно време разглежда с отвращение кориците им в различни кални нюанси — от синьо до зелено. „Абсолютни мотики — помисли той. — Каквото не могат да разкрият сами, го трупат на нас.“

Телефонът зазвъня. Турецки вдигна слушалката.

— Александър Борисович, Шведов ви безпокои. Получихте ли делата?

Шведов беше заместник на началника на Московската криминална милиция Александра Ивановна Романова. И както си припомни сега Турецки, той наблюдаваше отдела, който се занимаваше с поръчковите убийства, в това число и банкерските.

— Да — отговори Турецки, — хубаво подаръче сте ни изпратили. Това са съвсем безперспективни дела.

— Сложни са — уклончиво отвърна Шведов, — но аз имам някои съображения. Само че не ги търсете там, в папките. Всичко това са догадки, интуиция, не можеш да ги оформиш в документ.