Фридрих Незнански - Грешката на президента

— Ой, как хубаво сте се устроили! Вера, Зина! Сядайте по-близо, ще снимам всички за спомен — забъбри едно от момичетата, докато вадеше новичък фотоапарат ФЕД от кожения му калъф. — Или по-добре, Зина, ти ни щракни, ще ти покажа къде да натиснеш, а аз ще се настаня при другите. Днес нали си заминавам…

Домакинът пиеше повече от другите и бързо се напиваше. След като гаврътна поредната чаша, той монотонно зави:

— Не викай бедата, глупако! — хладно каза съвсем трезвият Льоха и се надигна. — Хайде да спим! — Той приповдигна Славик и като преодоля леката му съпротива, го поведе към къщата.

След няколко минути той излезе на чердака и подхвърли, без да се обръща към никого:

— Ще ида да се помотая…

Вече беше дванайсет часът, когато Льоха, подсвирквайки си, се върна при приютилата го бърлога. От портичката изхвърча като полудял Жорка и едва не събори братока си:

— Льоха, беда! Костя пречука Верка!

— Какъв Костя? Каква Верка?

— Ами приятелят ми, нали го видя днес, такова… Зинкината сестричка.

— Ама че работа! — Льоха се огледа, хвана братока за лакътя и без да бърза, тръгна обратно с него към трамвайната линия. — Разказвай!

Жорка мълчеше.

— Хайде, карай направо!

— Накратко, Пръдлето си отспа до вечерта, тъкмо когато се върнахме. После вика: „Е кво, балами, ще чукнем ли една игричка?“ — И седнахме на три ръце.

— Чие беше тестето?

— Пръдлето отвори ново.

— Наистина сте балами! Намерили сте с кого да играете! Той от всеки джоб вади ново тесте.

— Накратко, аз раздавах — другите имаха по три картинки. Аз играх пръв. Дадох една точка на Костя, а на Славка — точно сметнах — двайсет. Свалихме картите — а той вади поп с асак. Как можах така да се прекарам?

— Глупак! Малко са ви били! Той във всеки джоб държи по един асак. И вие какво, човек ли заложихте?

— Ами бяхме свършили парите и Славка предложи…

— Ох, аверчета! Боклуци такива! Каква разлика има кой ще загуби? Защо ви трябваше мокра работа?

— Някак си така стана…

— Добре, тая кукла откъде се взе?

— Те изпращаха оная, приятелката Валка, на Курската гара. Тя си отивала вкъщи в Князев, и се върнаха обратно при Зинка. Пък Зинка срещнала някакво момче и отишла с него на Рибните езера, а на Верка май казала да я изчака тук — не разбрах много. Накратко, ние загубихме. Славка даде на Костя своята кама, излязохме на портичката, а тя тъкмо идва: „Момчета, може ли да поседя час при вас, че Зинаида ме заряза.“ А тоя гад на всичкото отгоре се и гаври: „Ей я плячката! Ти нали още от сутринта й хвърли око. Действай, копеле!“

— Егати… Чакай малко да поумуваме — каза Льоха и приседна на един крайпътен камък. Той мисли пет минути, прекъсвайки размислите си с кратки въпроси:

— Отдавна ли стана?

— Преди около десет минути май…

— Кръстницата къде е?

— Преди час се прибра, сигурно спи.

— Шилото, казваш, е на Пръдлето?

— Аха…

— А момичето къде е?

— Там, някъде в храстите.

— Аверчето ти тук ли е?

— Върна се съвсем като попарен. Май е в сеновала…

— Добре — каза накрая Льоха и стана. — Дигни гарда, ще се измъкнем. Да вървим при мацето.

Льоха рязко прекрачи през избуялия бъз. Няколкото метра, оставащи до брега, бяха обрасли с висок пелин. Той се натъкна почти мигновено на трупа на момичето. На лунната светлина всичко се виждаше до най-малки детайли. Тя лежеше с разперени ръце и глава към водата. Гърлото й бе прерязано. Локва кръв. Той се огледа внимателно и делово се захвана за работа: вдигна нагоре полата й, смъкна и разкъса гащичките, след това раздра и блузата й. Крепдешинът поддаваше лесно и Льоха отпра голямо парче от плата. Няколко мига той оглеждаше мястото на събитията и като че ли остана доволен. После внимателно топна парцалчето в кървавата локвичка, леко го отцеди и се върна на пътеката. Носеше парцала малко настрани, като се стараеше да не се изцапа.

— Да вървим! — подхвърли късо той на братока си, който наблюдаваше отдалеч. Когато се приближиха до къщата, Льоха остави кървавия парцал край входа, слезе пак до езерото и старателно си изми ръцете.

После се върна, даде с ръка знак на Жорка да го следва, почука и без да дочака покана, влезе.

Славка седеше пред начената половинлитрова бутилка и дъвчеше маринована краставичка.

Льоха мълчаливо посочи на Жорка табуретката, седна до масата, ливна си половин чаша, гаврътна я, изпръхтя, набоде на вилицата краставичка и преди да я захапе, заговори: