Ситуацията ставаше глупава, даже смешна. На премиера му се струваше, че стърчи тук цяла вечност.
— Откога стоим? — попита той шепнешком жена си.
— Час и петнайсет минути — отвърна тя, като погледна часовника си.
Премиерът безпомощно се огледа към придружаващите го официални лица — министърът на здравеопазването само вдигна рамене едва доловимо. Маклийн прехвърли поглед към безстрастните лица на охраната. Те стояха като застинали, сякаш нищо не беше се случило. Репортерите отпуснаха фотоапаратите си и лениво се разприказваха, като все пак поглеждаха от време на време към самолета.
Хората в него не даваха признаци на живот.
Маклийн почувства как го завладява отчаяние.
Госпожа Маклийн извърна глава и тихо каза:
— Според мен това става неприлично.
— И какво предлагаш? — също така тихо попита нещастният премиер, чиито крака вече започваха да замръзват от неподвижното стоене на вятъра.
— Да си вървим — решително заяви госпожа Маклийн.
— Какво говориш! — успя само да прошепне премиерът на Ирландия. — Ще стане световен скандал.
— Вече стана световен скандал — каза жена му. — Представяш ли си какви идиоти изглеждаме?
И въпреки това, макар да разбираше, че в думите на съпругата му има истина, премиерът знаеше, че ще продължава да стои. Сега той не беше частно, а официално лице.
Минутите се точеха все по-бавно, а ако се съди по това, че вече и бодигардовете пристъпваха от крак на крак, на тях също им беше омръзнало тягостното очакване.
Репортерите се подсмихваха, започнаха да снимат самолета със затворената врата, а също чакащия премиер и свитата му. Маклийн се почувства съвсем нещастен, той вече виждаше тези снимки във вестниците със заглавия: „Напразно очакване“, „Нашият премиер изпързалян“ или нещо още по-остро. Насочените срещу него обективи го накараха отново се почувства като беззащитен ученик пред всесилния директор.
„Какво да правя? — опитваше се да реши той. — Да си отида гордо? Или да почакам още?“ Ситуацията ставаше чудовищно нелепа. „Може пък да се е случило нещо на президента?“ — мина му през ума.
Но ето, вратата като че ли помръдна. Сърцето на премиера заби ускорено. Нима все пак дочака…
Действително вратата на самолета се отвори.
Но по стълбичката се спусна само един човек и той явно не беше руският президент.
Той се приближи към тълпата на посрещачите, които през това време бяха успели да придобият някак нещастен вид, вероятно заради студения вятър. Даже цветята в ръцете на госпожа Маклийн забележимо бяха повехнали.
— Здравейте, аз съм представител на президента на Русия — представи се той с някак измъчена усмивка (или само така се стори на Маклийн?). — Господин президентът много съжалява, но не може да излезе от самолета по здравословни причини. Той ви поднася своите най-дълбоки извинения.
Премиерът на Ирландия беше толкова потресен, че в първата минута даже не знаеше какво да отговори.
— Много съжалявам — започна той и гласът му прозвуча някак хрипливо. Той се прокашля. — Моля да предадете на господин президента моето съжаление по повод внезапното му заболяване.
Премиерът едва беше свършил фразата, когато съпругата му рязко се обърна и се отправи към вратите на аерогарата. „Какъв срам!“ — повтори тя тихо няколко пъти.
2.
„Пак висящо дело — мислеше Турецки, докато отиваше към местопрестъплението. — Ама че неблагодарна работа.“
В последните няколко месеца разкриваемостта на сериозните престъпления намаля до такава степен, че понякога, както неведнъж казваше Турецки, ти иде да захвърлиш всичко на майната му и да се разкараш от московската прокуратура.
Създаваше се впечатление, че през последните месеци се разкриват само битовите престъпления. Всичко това ядосваше Турецки, и не само него. Понякога той даже започваше да разбира Слава Грязнов, който преди известно време напусна милицията и организира частна детективска агенция. Наистина Турецки научи от разказите на Слава, че там се занимават основно с два вида дела — търсене на изчезнали (случаи от типа „излезе и не се върна“) и проследяване на неверни мъже и жени, разхайтени деца и съдружници-мошеници. Последният вид проследяване, който повече приличаше на шпионаж, беше особено отвратителен на Саша и той не разбираше как може да се занимаваш с това не само спокойно, но дори с интерес, както правеха някои от служещите при Грязнов агенти.
Но и следствията по поръчковите убийства не бяха много по-добри. Жертвите обикновено бяха банкери, директори на търговски фирми и други доста състоятелни хора. Това не ти е да заколиш събутилник с кухненски нож. Тези убийства се оказваха костелив орех и за най-опитните следователи. Убийците обикновено не оставяха никакви следи, захвърляха оръжието на местопрестъплението и изчезваха като дим.
Читать дальше