Фридрих Незнански - Първата версия

Излизам на „Профсъюзна“. Много обичам тази отсечка — наклона от Беляево до Нови Черьомушки. Имаш чувството, че не караш, а летиш. Особено когато колите са малко. А пък будките намаляха и изглеждат по-спретнато. Колко се руга по техен адрес. Сега на всяко кръстовище можеш да си купиш цигари. И да пийнеш нещо. Това второто не, когато си зад волана.

В последно време Москва, разбира се, силно се промени и не може да се каже, че се промени към по-лошо. Наистина, разкопаха всички улици, но все някога това ще свърши. Започнаха да строят много, лека-полека реставрират центъра. Може би някой ден Москва ще заприлича на нормален град.

Ако можеше да се оправим и с подшефния ни контингент. Събират се в Москва като мухи на мед. Казват, че мерцедесите в Москва вече са повече, отколкото в Берлин. Мерцедесът ни е нещо като значка. Можеш да спреш който и да е и с почти пълна сигурност да се натъкнеш на пакостник.

Минавам през Октомврийския площад, той сега май се нарича „Калужки“. Да се побъркаш с тези нови стари названия. Отляво е църквата на Йоан Воин, сигурно най-красивата в Москва. Отсреща е френското посолство, което прилича на палат. Спомням си, когато французите празнуваха Щурма на Бастилията, пред вратите на посолството се беше подредила дълга опашка от много добре облечени хора.

От Каменния мост се открива най-хубавият изглед към Кремъл. Едно време го имаше на банкнотата от три рубли, вече безвъзвратно изчезнала.

Изскачам на „Моховая“ — сега тук движението е еднопосочно. Натам е удобно, на връщане можеш да откачиш от заобиколки. На всичкото отгоре са изкопали и някаква чудовищна дупка. Лужков 4 4 Кметът на Москва. — Б.пр. си строи подземен град. Ега ти благодетеля.

До метрото на Площада на революцията има будки, в които не продават цигари и дъвки. Една кожена чантичка струва петстотин хилядарки. А обувките — половината от тази сума едната. С мойта заплата мога да си купя точно три обувки.

На „Пушкинска“ по традиция има задръстване. Някакъв нетърпелив ненормален едва не ми цунка ладата отзад. За гробището ли си се разбързал бе. Да се присъединиш към прадедите си.

Заскърцаха железните врати. Дежурният лейтенант ми отдаде чест и аз му кимнах. С такива дреболии, когато ти отдават чест, а ти кимаш, свикваш толкова лесно и бързо, че просто преставаш да ги забелязваш. От друга страна, в това има и някои удобства. Започваш да разбираш защо хората така се вкопчват във властта. Всъщност властта е широк път нагоре, по който се търкалят удобства и привилегии, а ти просто си вървиш и ги събираш, или по-точно дори не ги събираш, ами направо ти ги натрапват. Но това е само едната страна на властта, нещата не са толкова прости. Ненапразно в историята са известни и вождове аскети. При това най-жестоките.

Качвам се на третия етаж в непропорционално големия според мен кабинет с антре и секретарката Верочка. Откакто при нас се появи стажантът Серьожа, забелязвам, че Верочка силно се заинтересува — не чак от стажанта, но от теорията и практиката на гримирането — със сигурност. Седеше си преди скромна синеока студентка-задочничка, а сега изведнъж очите й засвяткаха, устните й се зачервиха, гласът й зазвъня.

И съседите на етажа, уж солидни чичковци, следователи и прокурори, започнаха да се отбиват по-често — да поискат от Верочка я кламери, я лепило, като че ли си нямат собствени секретарки. Страхувам се да не ни я отмъкнат любителите на лепилото. Но засега двамата със Серьожа държим фронта. По-точно в това отношение главният е Серьожа — тук субординацията се нарушава. За Верочка вече като че ли съм малко стар.

— Здравейте, Александър Борисович! Серьожа вече е тук. — Верочка за момент се откъсна от телефонния си разговор. — Една минутка, Александър Борисович. Може ли днес да си тръгна в пет часа? Важно е. — Тя се усмихва смутено, въпреки че смущението не си пасва особено с пурпурния цвят на днешното й червило. Вчерашното, перлено и не така ярко, повече отиваше на характера и темперамента й.

— Разбира се, Вера Игоревна. Само че какви важни дела може да има едно толкова младо и прелестно създание?

Тя ме поглежда леко снизходително. Вероятно това е погледът, с който дарява търсачите на лепило и кламери. И отвръща:

— Родителите ми се готвят да заминават на юг за отпуската. Трябва да ги изпратя, а те трябва, както се полага, да ми дадат последни наставления. Как да се държа, докато ги няма.

— Да не сринете апартамента с приятелите?