Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

Репортерите започнаха да задават въпроси един през друг:

— Кажете, колко ви плащаха?

— Къде живеехте през цялото време?

— За разкошен живот ли мечтаехте?

Стукалов запали цигара, кръстоса крака и започна да отговаря. Плащали прилично и не смятал да разкрива тайната на влоговете. Апартамента е оставил на приятелката си, за него е платено и той не би искал да го конфискуват. Ръководителят му, бивш работник от МВР, се срещал с него на посочените места в определеното време. Не се е стремял към разкошен живот, но може би ще се устреми към него, след като си излежи съответните години.

Добре, че Слава Грязнов имаше информатори навсякъде. Един от тях работеше в „Свободен вестник“ и се обади в милицията веднага след започването на прословутата пресконференция. Прехвърлиха обаждането в кабинета на Меркулов и насред разгара на съмненията ни Грязнов ни съобщи, че един от „стрелците“ пее пред репортерите. Той и Дроздов веднага тръгнаха да арестуват предполагаемия убиец, като Грязнов нареди да се изпрати група, помощниците ми отидоха да се видят с машината си, и двамата с Меркулов останахме сами.

— Какво може да значи това? — попитах Костя. — Пробив в организацията?

— Продължавай — каза той. — Или далечен прицел.

— Или далечен прицел — казах аз.

— Ако съм прав — въздъхна Меркулов, — ако има поне частица смисъл в думите на Леонард Терентиевич, това е началото на обширна пропагандна кампания.

— Пропаганда на терора? — попитах аз.

— Да — каза Меркулов. — И лозунгът е готов отдавна. Граби награбеното!

— Но ако този тип пее, ще приберем цялата организация заедно с плановете за следващата петилетка и счетоводния отчет за последното тримесечие.

— Сигурен съм, че всичко е внимателно пресметнато — каза Костя. — Този тип ще даде строго премерена порция показания, колкото да възбуди въображението. Вестниците ще си доизмислят подробностите вместо него и ще излезе такава историческа картина, че не можеш да си представиш. А организацията ще остане непокътната.

— Костя, след като оглави следствения колектив на страната, мислите ти придобиха изключително умозрително направление — казах аз. — А междувременно правителството и народът очакват от нас разкриваемост на престъпленията. Може би поне ще се зарадваш на това, че четири убийства от многоепизодната серия вече са разкрити?

— Естествено, аз съм във възторг — каза Меркулов с раздразнение. — Може би трябва да ти дам премиални за това?

— Благодаря ти за вниманието — казах аз. — По-добре да тръгвам, преди наистина да си ми ги дал.

Тръгнах към вратата и той ме повика:

— Саша!

Аз се обърнах.

— Да?

— Не се сърди — каза той. — Ще отидем ли във ФСК?

— Кога?

— Още утре, ако искаш. Нали не мислиш, че вашият доносник ще ви предаде цялата организация? Делото трябва да бъде продължено.

Той още не знаеше прякора на Стукалов, но правилно определи същността на подвига му. Аз допрях ръка до ухото си и казах:

— Тъй вярно!

Серьожа и Лариса за кой ли път се опитваха да идентифицират убийството на капитан Ратников според признаците, които бяха набелязали в серията дела на нашите „стрелци“. Някой от тях не можеше да се прости с хипотезата за кагебисткото преследване на свидетелите на престъплението. Уви, с убийството на капитан Ратников нашите „стрелци“ нямаха нищо общо. Това огорчаваше младежите, а мен ме радваше, не знам защо. Може би ставах жертва на пропагандата, от която толкова се плашеше Меркулов? Заедно седнахме пред компютъра, аз започнах да задавам въпроси, а те се опитваха да им отговорят според силите си. В частност, опитаха се да изчислят вероятността на работата на онзи „Макаров“ в режим единично търсене. Това позволи да се установи, че той със сигурност не работи сам.

— Водили са го — каза Серьожа. — Насочвали са го към новите жертви. За да бъдат намерени, е била необходима информация на ниво МВР или ФСК.

Не успях да отговоря, тъй като се обади Грязнов.

— Готово — каза той. — В ръцете ни е. Ела при мен на „Петровка“ да си поприказваме с младежа. Имам магнетофонен запис на изказването му пред репортерите. Много е интересно, казват.

— Сега идвам — казах аз и тръгнах към криминалната.

В петък полковник Рогозин излезе извън града по Ярославското шосе и поглеждайки машинално в огледалото за обратно виждане, по някаква причина веднага обърна внимание на вехтото жигули, което се движеше след него. Жизненият опит го беше научил да отличава опашката от случайния спътник и този път той също не се колеба дълго. Следяха го, при това без да се крият особено. Той реши да не форсира събитията, най-малкото затова, защото на дадения етап нямаше от кого да се крие. Реши да почака.