Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Майката на детето знае ли за това?

— Да. При всички случаи майката е отговорна за сина си. Тя е оставила количката. И не е застопорила спирачката.

Скаре поклати глава.

— Какво казва докладът за Андреас? Какво са открили там?

— Истински кошмар. Ако са прави в предположенията си, разбира се.

— А те са…?

— Че е паднал или може би е бил бутнат надолу по стълбата. Ударът в пода на избата е причинил счупване на врата, по-точно на четвъртия шиен прешлен. Счупването със сигурност е довело до мащабна парализа от шията надолу. И там е останал да лежи.

— А после тя е размазала главата му с чук — допълни Скаре.

— Да. Но не веднага.

Сейер бутна документите настрани и се изправи. Облегна се на шкафа с архива и забарабани с пръсти по зеления метал.

— Някои белези говорят, че той е лежал там известно време. Сам на пода. Със счупен врат.

— Какво се разбира под „известно време“.

— Няколко дни. Изчезнал е на четвърти септември, нали? Една от раните по главата, вероятно причинена от падането, се отличава от останалите. Не е достатъчно дълбока, за да предизвика кома; може би само краткотрайна загуба на съзнание. Била е силно инфектирана. За това е трябвало време. Освен това е имал рани от залежаване по гърба. Но е имал и одеяло върху себе си, и печка отстрани. Държала го е като затворник. По някакъв начин е приемал храна, при всички случаи вода. Давала му е вода — заключи той озадачен.

— Шишето за хранене — прошепна Скаре.

— За какво говориш?

— Давала му е вода с бебешко шише за хранене. Стоях зад нея на опашката в „СС“ и тя го забрави. Спомням си, че се учудих. Какво, мислиш, е търсил Андреас там?

— Пари — отвърна Сейер. — Носел е нож. Намерили са го под дърводелския тезгях. Подарък за първото причастие от баща му.

— Търсил пари при приятелката на майка си? Дали е било разумно?

— Може би не е знаел кой живее там. Между другото, Ирма Фюнер фигурира в архива ни.

— Защо?

— Преди единайсет години е идвала тук, за да обяви съпруга си за изчезнал. Изпарил се е безследно. Изпразнил сметката и си взел паспорта. Но според нея нещо му се е случило. По-късно се появил синът й. Ингемар Фюнер. Бил доста смутен. Открил писмо в кабинета на баща си, в което обяснявал, че не издържа повече и заминава за чужбина. Някои не успяват да се справят, когато ги изоставят — добави замислено той. — Изглежда й е дошло прекалено много.

Известно време мълчаха. Скаре беше прехапал устни.

— Говори ли със сина? Какво каза той?

— Не особено много. Просто седеше и кимаше тежко. Главата му, между другото, си е тежка поначало. Прилича на майка си.

— Прекалено е гадно, извинявай — подхвана Скаре, — но си мисля за деня, когато тя дойде в кабинета ми. Спомням си какво каза: „Знам къде е. Едва ли ще живее още дълго“. Попитах я къде живее. Съобщи адреса: улица „Принс Оскар“, номер 17. Изговаряше съгласните ясно, докато ме гледаше право в очите. Искаше да ми опише къде е, а аз не разбирах. Вероятно още е бил жив — заключи Скаре тежко.

— Безгранично ме измъчва фактът, че никога няма да чуем версията на Ирма. Не можем да приберем никого за нищо. Нали?

Разговаря с всички. С Руни Винтер и Ингемар Фюнер. Опита се да си обясни. Напрегна се да намери версия, която се надяваше да могат да понесат. Изглеждаше невъзможно. Майката на Зип звънеше непрекъснато. Нямаше кой знае какво да й каже, само че правят всичко по силите си. Отиде до колата си, качи се и тръгна да обикаля улиците. Опита се да прецени положението. Какво се бе случило и къде стои той в живота. Ще се прибере вкъщи при Сара. Майка му е мъртва и погребана. С върховете на пръстите си усети леките вдлъбнатинки по волана. Обувките му бяха свободни, можеше да свие пръсти. Живея ли точно в този момент? Не, помисли си, защото в мислите си съм в коридора вкъщи, без да подозирам какво ме чака. Сара? Топла храна? Или може би тя е заминала? Този живот е безчовечен. Едно-единствено дълго спускане, което свършва с, хм, знае ли човек — я с хладка вода, я с разбито стъкло. „Жестоко е“, заключи той. После запланува няколко неща за следващия ден, както правеше винаги. Няколко опорни точки. За всеки случай. Независимо от вероятността да се случи какво ли не, да възникне нещо важно, той обичаше да е наясно с всичко, колкото и незначително да изглеждаше.

Колберг беше сам. Успокои кучето и се огледа. Видя бележка върху кухненската маса и си помисли: „Ето, заминала е“. Прекоси стаята и пое дъх. Разгъна листчето. „Трябва да отида до татко. Връщам се веднага. В печката има рибен огретен. За теб, мой най-сладък“.