Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Имате красива къща — отбеляза учтиво. — С красива градина и прекрасна беседка. Позволих си да направя една обиколка.

В гърдите ми леко забумтя, сякаш някой хвърляше здраво дърва в печка. Кошмарът скоро щеше да приключи, защото вече ми се струваше, че както стои там, с гръб към мен, очертанията му започват да стават неясни. Но изведнъж той се обърна и част от дружелюбността му вече липсваше. В гласа му се долавяше нотка на заповедност.

— Трябва да съобщите — каза. — Прозорецът на избата ви е счупен. Отстрани лежи голям камък. Онзи тип се е промъкнал през прозореца. Ще сляза долу и ще погледна. Вероятно е оставил следи.

Тежко се опрях на масата. Същевременно разбрах, че сънят е свършил, защото сънищата винаги свършват точно преди голямата катастрофа. Опитвах се да се сетя каква е голямата катастрофа и си спомних за трупа в избата. Купчината боклук там, долу. Естествено, че ще я види, ще се качи обратно и ще каже: „В избата ти лежи мъртъв човек, Ирма. Знаеш ли кой е?“.

Напрегнах се да помисля ясно. Знаех ли? Андреас Винтер. Синът на Руни. Явно кошмарите бяха много. А наред с тях съществуваше и една действителност, която се опитвах да си спомни, но тя се намираше много далеч. Дали би ми повярвал, ако му разкажа какво се случи? Какво се случи в действителност? Не, не би повярвал. Ще ме погледне като побъркана, а аз не бях. Не съм. Просто съм толкова уморена.

— Не — отговорих и се учудих от твърдостта на гласа си, — оставете. Нямам сили да се занимавам с това. Синът ми ще смени стъклото. Ингемар. Ще дойде, ако му се обадя.

— Нападнали са ви — възрази тон. — Гледаме на случилото се като на сериозен инцидент. Настоятелно ви моля да съобщите за него.

— Аз решавам — отсякох. — Това е моята къща.

Тогава той ме погледна и върху лицето му започна да изгрява любопитство. Аз, старицата, и този хубав мъж по средата на кухнята ми. Да можеше Руни да види!

— Къде е стълбата към избата? — попита.

Не отговорих. В действителност той стоеше върху нея, беше стъпил върху капака и с двата крака. Обути в хубави черни обувки. Погледна навън в коридора. Сигурно си мислеше, че там има стълба.

— Главата ме боли — оплаках се. — Искам да си полегна малко. Не се чувствам съвсем добре.

— Ще ви заведа на лекар — продължи той. — Някой трябва да погледне тази рана.

Ококорих очи при тази перспектива.

— Нищо ми няма. Здрава съм като кон. Лекарят ми го казва.

— Сигурно — съгласи се той, — но са ви ударили по главата.

— Ще взема един „Стесолид“ и ще си легна. Не съм някоя мимоза. Мога да издържа на един удар.

Последното го заявих с гордост.

— Предполагам, че е така. А и аз не мога да ви принудя.

Настана тишина. Местеше поглед из стаята, към прозореца, към дърветата отвън, които започваха да жълтеят. Не оставаше много.

— Търся Андреас — каза той тихо.

За момент дойдох на себе си и кимнах.

— Андреас Винтер. Синът на Руни — уточни той. — Познавате го. Какво мислите, че се е случило?

Търсех подходящ отговор. Онова под найлона — него навярно имаше предвид. Всички говореха за младия мъж с благоговеен глас, сякаш обществото е изгубило нещо незаменимо. Прииска ми се да изсумтя презрително, но се спрях.

— На момчетата им хрумват какви ли не странности — отговорих уклончиво. — А той, предполагам, не се различава от другите.

— Напротив. Познавате ли приятеля му?

— Имате предвид Зип.

Замислих се през блъскането в главата си.

— Руни е споменавала за него, но не го познавам.

— Имам подозрението, че, както казвате, може да им е хрумнало това-онова.

Изгледа ме с плашеща проницателност.

— Ще разбера какво е.

Да, но тогава аз отдавна ще съм изчезнала там, където няма да може да ме стигне. Вече бях тръгнала, усещах как подът леко се поклаща. Тогава той се изправи и лицето му се озова съвсем близо.

— Сега само ще отскоча до избата да погледна.

Стигах едва до гърдите му. Чувствах се нелепо, но сега на всяка цена щях да накарам този мъж да напусне къщата ми. За бога, не може да нахлуват със заплахи в чуждите къщи по този начин. Затова казах:

— Не, не, оставяме нещата така! Нямам сили да се занимавам с това. И, предполагам, решението е мое. Както споменах, не съм се обаждала да съобщя за случилото се. Ако имах нужда от помощ, щях да помоля за нея!