Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Не мърдай — повтори той строго. — Ще се нахраня на спокойствие. После ще си направим една дълга разходка.

Седна и започна да се храни. Колберг скачаше, джафкаше и лудееше; не можеше да познае господаря си. Сара така се смеете, че се наложи да я успокоява от страх да не би шкафът да се наклони и да се сгромоляса на пода. Беше пълен с кристал. Тя прокара пръст по повърхността му. Целият й пръст стана сив.

— Обичам прах — подразни го тя. — Прахът е малко от всичко. От теб и мен.

— Малка хулиганка! — подвикна той.

При реката стоеше възрастна жена. Стоеше отдясно на шлепа, който през останалото време функционираше като кафене, но сега беше затворен. Известно време остана загледана в жп гарата на отсрещната страна. Стоеше с изправен гръб, сякаш бе приключила с нещо. После направи няколко крачки и спря отново, горе-долу там, където една стълба водеше навътре във водата. Започна да слиза по стъпалата. На третото стъпало се забави и вдигна глава към моста — дългата, леко наклонена линия от бетон, която свързваше двете части на града. Напред-назад сновяха хора. Пречупените отражения на хиляди светлини блещукаха във водата. Тя слезе още едно стъпало. И тогава направи нещо странно, което би учудило хората, ако някой бе видял. Повдигна палтото си. Старо кафяво палто. После слезе още едно стъпало и водата стигна до над глезените й. Стоеше във водата като парализирана от студа. На площада имаше няколко души, но тя бе толкова тиха: не издаде и най-малък шум, когато най-накрая се остави да падне напред с разперени ръце. Приличаше на голямо дете, което се хвърля в пряспа сняг.

„What a pity that she won’t live. But then again, who does?“ 26 26 What a pity that she won’t live. But then again, who does? (англ.). — Жалко, че и тя трябва да умре. Но пък и на нас няма да ни се размине. — Финалната реплика от филма „Блейд Рънър“. — Бел.прев.

Валеше леко. Сара и Сейер вървяха плътно един до друг. Водеха Колберг на къс повод. Ситният дъжд проблясваше по острата му козина. Няколко самотни души ускориха темпото — бяха усетили, че дъждът се засилва. Пресякоха площада по диагонал и продължиха по моста. Сейер предложи да минат от другата страна и да повървят из старите квартали с малките им магазинчета. Крачеха бързо, за да се топлят. Спряха на най-високата точка на моста. Наведоха се надолу. Така прави човек на върха на един мост. Чувства радостта от това да е все още жив. Сара погледна изразителното му лице, силно и красиво. Особено очите му и гъстата коса. Тя зарови чело в ръкава на палтото му и се вгледа във водовъртежите.

— Уморен ли си, Конрад?

— Да — призна той. — Случва се.

— Много работа, а?

— Както обикновено, но все пак ходя по тази земя вече четиристотин и четиридесет хиляди часа.

— Много е! — ахна удивена.

— Мм. Знаеш го Якоб. Обича да си играе. Когато му е скучно, взема джобния калкулатор.

За момент Сара за замисли за главозамайващата цифра.

— Сигурно е хубаво да умреш във вода — каза тя.

— Защо? — поиска да узнае той. Не се обърна, просто се взираше надолу, после отмести поглед наляво към шлепа до брега.

— Да лежиш неподвижен и да се клатиш нагоре-надолу. Водата да оближе всичко мръсно по теб.

Да оближе всичко мръсно от теб. Това може би. Но не и това да се удавиш в самия себе си. Да се свиеш, да усетиш как нещо се пръска зад очите ти, а след това и в гърдите, преди да подпухнеш и да се подуеш и всичко в главата ти да експлодира. И накрая, онова перде пред очите, за което бе чувал. Червено и топло.

— Представи си всички хора, които лежат мъртви под водата — продължи Сара. — За които ние не знаем.

„Този град е тъжен — помисли си той, — особено когато вали. Сякаш изоставен край брега на опърничавата река“. Но мостовете го впечатляваха, когато ги погледнеше всички заедно: красиво извити конструкции, обвити в блещукащи светлини. Сейер се вгледа назад към площада. Изведнъж пусна ръката на Сара. Тя проследи погледа му надолу към шлепа.

— Жена — изрече сепнато. — Стои на стъпалото. Водата е до коленете й!

Пусна кучето. Закрачи с дългите си крака, а тя се втурна подире му. Обувките на Сейер трополяха по асфалта и някои хора започнаха да се обръщат след него. Колберг ги пъдеше с лай; тежкото тяло се клатушкаше, идващите насреща хора се отдръпваха настрани при вида на едрото животно. Сейер наближи края на моста, заобиколи ръба и се втурна към стълбата. За миг се спря да си поеме дъх. Нещо се носеше по водата, нещо солидно и тъмно. Изтича надолу по стълбите и видя тежкото нещо да се поклаща. Потъваше бавно. Леденостудената вода влезе в обувките му, но той не обърна внимание, опитваше се да се ориентира в каква посока да се хвърли, за да я хване.