Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Аз съм полицай. Длъжен съм да следвам определени правила.

— Въображението е хубаво нещо.

— Нямам ли въображение?

— Имаш, естествено, но трябва да го използваш. Колко пъти е бил при теб?

— Два.

— И къде седите?

— В кабинета ми. Имаме нужда от авторитетна рамка, за да усети колко сериозни са нещата.

Тя взе шишето с кетчуп и го разтърси силно.

— Покани го на по бира. Отидете в кръчмата, където са били с Андреас. Седнете на същата маса. Облечи си нещо друго — дънки и кожено яке. Защо не оставиш косата си да порасне малко, Конрад, представям си как ще се накъдри при ушите, ако само й позволиш.

Той ококори очи.

— Какво ви става на вас, жените, с тези къдрици? — попита учуден. — Остави чиниите. Ще ги измия, като се прибера.

— Ще отскоча до татко — тя изведнъж смени темата. — Трябва да проверя дали има храна в хладилника.

Пак онази дума, която винаги го караше да се чувства смутен. Татко. Леко, добре познато пробождане.

— Той как приема това, че изведнъж започна да остава сам за толкова дълго?

— Съвестта ли те гризе?

— Може би има повече нужда от теб, отколкото аз.

— Ти нямаш ли нужда от мен? — попита Сара бързо.

Той я изгледа объркан.

— Имам, естествено. Попитах просто защото той е болен. Аз все пак се справям сам.

— Така ли?

Не разбираше какво цели тя. Забрави, че трябва да се храни. Седеше и търсеше нещо в лицето й, след това в купчината бели спагети, търсеше нещо, което да му подскаже правилния отговор. Разбира се, че има нужда от нея. Но не спираше да мисли за баща й, който страдаше от множествена склероза и седеше сам в инвалидния си стол. За това, че бе отнел Сара от него. Е, не през цялото време, но за все по-дълго и по-дълго.

— Имам ужасна нужда от теб — отвърна неловко.

— Повече отколкото баща ми — заяви тя твърдо. — Имаш нужда от мен повече отколкото баща ми. Кажи го високо!

Той мълчеше. Опитваше се да прецени какъв ще е животът му, ако тя внезапно изчезне. Вътре в себе си бе подготвен за това. Държеше ли се резервирано? Мислеше ли си, че тя скоро ще си тръгне, колебаеше ли се да се отдаде изцяло на връзката с нея? Доколко тя се нуждаеше от него? Беше толкова независима. Изглеждаше способна да се справи с всичко. Или може би греши? Та той не е мъжът, от когото тя има нужда, не и истински. Не му се играе. Рано или късно тя ще открие друг, по-млад. Някой като Якоб, хрумна му. Боже, помогни ми, за какво мисля? Всъщност ревнувам. Ревнувам от всички, които са по-млади и по-дръзки от мен.

— Извини ме. Аз съм един скучен мъж.

Седеше и я гледаше леко объркан. А в очите й видя нещо, което го остави без дъх. Една поразителна нежност. Наведе глава. Стана прекалено трудно за него. Продължиха да се хранят мълчаливо. Но сега той беше в главата й, забеляза го. После изми грижливо чиниите под чешмата. Телефонът иззвъня. Чу се нетърпеливият глас на Якоб, смесен с атонален шум. Сейер крещеше в слушалката.

— Не чувам! Можеш ли да намалиш тази дандания! От вкъщи ли звъниш?

— „Джаз от ада“! — викаше Якоб. — Франк Запа. Дандания ли го наричаш?

Сейер чу, че слушалката вече е сложена на по-стабилна основа. Шумът изчезна.

— Бях у приятелката на госпожа Винтер — пухтеше той. — Конрад! Има нещо в тази жена. Да, извини ме за израза, но се чудя дали чисто и просто не е откачена.

— Аха — Сейер чакаше продължението.

— Отиди да говориш с нея!

— За какво?

— Тя знае нещо. Случило се е нещо странно. Не, не мога да го обясня. Но както майка ти казваше: просто го знам!

— Късно е… — започна Сейер. — Имам да свърша други неща. Родителите на Робърт…

— Да, но тя идва, обажда се, от устата й излизат странни съобщения: че знае къде е той, че той няма да живее много дълго и бог знае още какво. Трябва да провериш!

— Казала е, че знае къде е той?

— Без да споменава името му. Но знае. Трябва да говориш с нея. Не, в действителност нямам теория, просто смятам, че е странно. Пък и тя го познава, той е син на приятелката й.

— Но нали ти беше там? Откри ли нещо, или не?

— Открих, че трябва да говориш с нея. Да усетиш същото, което и аз усетих, разбираш ли?

Не можеше да пренебрегне нито пламенността на Скаре, нито силната му интуиция. Кучето му отправи продължителен поглед и една-две секунди той се поколеба, преди да се реши и да извика. Колберг се изстреля през стаята подобно на светкавица от вълна. Сейер потупа Сара по бузата за довиждане и тръгна да слиза по стълбите на тринайсетте етажа. Кучето се колебаеше при всяко стъпало. Той спря, погледна тежкото тяло и осъзна, че възрастта е на път да го застигне. Може би е редно да му спестява всичките тези стъпала. И ти не си вечен, промърмори. Излязоха на светло. Той спря отново.