Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Хората непрекъснато правят грешки — прошепна тя. — Аз не биваше да пускам количката.

— Нападнали са ви — напомни й той.

— Не — възрази тя уморено. — Грабнаха чантата, това беше всичко. Старата чанта, сякаш беше важна. Четиристотин крони. А аз пуснах количката, въпреки че бяхме при морето. Не разбирам.

— Защо не съобщихте незабавно за нападението?

Не му харесваше, че зададе въпроса, но той сякаш сам си проправи път.

— Струваше ми се толкова незначително. Бях погълната от момченцето си, от писъците му. А и — погледна го, — какво щяхте да направите вие? Да регистрирате кражбата? До даден момент, в който щяхте да затворите случая поради недостатъчни доказателства?

— Да — призна той. — Но обществото ще се разпадне, ако спрем да съобщаваме за нередните неща. Не бива да се притеснявате за обема на работата ни, просто трябва да кажете, ако нещо се случи. Нали колкото повече са съобщенията, толкова по-голям е шансът за увеличение на субсидиите. Всъщност носите отговорността да докладвате за подобни инциденти.

Тя издаде звук, наподобяващ смях, не той все пак се поколеба.

— Не се смея на вас — поясни тя. — Смея се на всичко останало: появяваме се тук, не можем да направим нищо. Но защо оставаме?

Тя се изправи. Нямаше чанта и ръцете й се движеха около тялото, сякаш търсеха дръжката на количката. При вратата спря.

— Знаете ли кое е най-лошото?

Сейер поклати глава.

— Той си няма име.

Тръгна надолу по коридора, но се обърна за последен път.

— Така и не успях да реша как да го кръстя. Това е наказанието ми.

Гърбът й се изгуби зад вратите на асансьора. Той влезе в кабинета и затвори вратата с трясък. Най-сетне! Един светъл и един тъмен в зелена кола. Зип и Андреас!

Двама сержанти потеглиха, за да доведат Сиверт Скорпе. Майка му стоеше на вратата и ги наблюдаваше с нарастваща тревога.

— Той винаги се прибира нощем — увери ги тя.

Те направиха няколко обиколки на града с колата да го търсят. Сейер помоли да му съобщят незабавно, ако го намерят. И си тръгна за вкъщи. Спря на една бензиностанция „Шел“, за да налее бензин. На касата взе и един диск на Сара Брайтман 23 23 Сара Брайтман — британска певица и актриса, родена през 1960 г. в Бъркхамстед, Великобритания. — Бел.прев. , „Nice Price“ 24 24 „Nice Price“. (англ.). — „Добра цена“. — Бел.прев. . От свръхнатоварения трафик се разнасяше равно бръмчене, но той почти не го чуваше. Докато шофираше, си припомняше работния ден. За него той се състоеше от установени похвати за справяне с дребни или големи събития. За някого се случваше най-лошото и това оставяше отпечатък и върху него, но все пак той можеше да се справи и да го бутне в архива. Дали е направен от материал, по-различен от другите? Мнозина не биха се справили с неговата работа, с всичко, което той бе преодолял по пътя към поста главен следовател. С какво ли не се сблъска: пиянство и дандании, повърнато по цялата униформа; груби подмятания: „Проклето ченге, шибана полицейска гадина!“ Проблемите с рецидивисти — хора без воля, сили и възможности. И още по-зле, макар и рядко, но сблъсък с хора без скрупули, угризения или страх. Макар да смяташе, че е запазил по-голямата част от човечността си, все пак бе в състояние да изолира всички служебни проблеми. Да седне и да се нахрани; да остави всичко зад себе си, както бе казал Робърт; да поспи половин час на дивана. Нощният му сън бе рядко нарушаван и то от някой сърбеж по лакътя или коляното. Радваше го, че екземата се подобряваше. След като заключи отвътре и Колберг изпълни ритуала по посрещането, той видя Сара — само по потник и бикини, с разрошена коса и зачервени бузи.

— Какво има? — попита несигурно.

— Йога — усмихна се тя. — Направих няколко упражнения.

— Без дрехи? — поколеба се той.

Тя започна да се смее, обяснявайки колко е трудно да направиш челна стойка с пола на главата си.

— Добре е да научиш няколко упражнения. Мога да ти помогна.

— Не искам да стоя на главата си — възрази той.

— Страхуват се от нова перспектива ли?

Той сви рамене. Не е ли доста късно? Вече бе минал петдесетте.

— Случи ли се нещо вълнуващо? — попита тя, докато нахлузваше обратно полата и блузата си. Той не искаше да я зяпа как се облича, затова отиде в кухнята и запали светлината над печката. Тя дотопурка боса.

— Не — отвърна той спокойно. — Не и вълнуващо.

Нещо в гласа му я разтревожи.

— Робърт — продължи той тихо, — вече не е сред живите.

Сара сбърчи чело: