Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Не, по дяволите!

Викът се удари силно в стените. Ехото увисна и се залюля из помещението. Той се обърна с гръб, разпери ръце, за да потърси опора. Очите му търсеха из тъмните ъгли. Видя дърводелския тезгях, старо колело, сандък с картофи. Помисли си: картофи. Всичко беше толкова странно. Махай се оттук, по дяволите! В този момент се блъсна врата. Някой мина по пода там, горе, с бързи стъпки. Сети се за светлината. Видя вратата, през която влезе. Без да мисли, се втурна навън, затвори внимателно вратата, сви се в един ъгъл. Чакаше. Тя се беше върнала. Беше напълно болна! Представи си я как слиза по стълбите с брадва в ръка. По пода над него простърга стол. Зип стоеше, вперил поглед във вратата. Отвореше ли капака, щеше да види светлината. Трябваше да се измъкне по същия път, през прозореца, без да вдига шум. Но не стигаше до горе. Ще стъпи на шейната до стената. Веднъж само да издращи навън, да избяга. Ще звънне на полицията. Старата е луда, защо не са я пъхнали досега зад решетките? Изведнъж чу звуци: скърцаше дърво, дрънчеше верига. По стълбите се разнесоха стъпки. Сега тя бе видяла светлината. Зип реши: Ще нападна пръв! Потърси с поглед нещо, с което да я удари. Бутилка, може би? Стояха наредени по лавиците, пълни със сок или с вино. Пристъпи тихо към тях, премествайки внимателно тежестта си от единия на другия крак. Свали една бутилка и я хвана здраво за гърлото. Застана при вратата. Чакаше и трепереше с бутилката в ръка. Тресеше се така, че зъбите му тракаха. Само ела, дявол да го вземе, ще те хвърля в безсъзнание! Тогава чу стъпки по стъпалата. И отново настъпи тишина. Какво прави сега? Дали размишлява за светлината? Противни, провлачени стъпки преминаха по цимента. Той се притисна към студената стена, вперил поглед в тесния процеп на вратата. Процепът бавно се увеличи. Зип пое въздух и вдигна бутилката, точно когато главата й се показа във вратата. За миг видя тежката челюст и дълбоките очи. И стовари удара си. Уцели я малко отстрани. Но коленете й се подгънаха, тежката врата я удари отзад и тя падна напред, право върху гърдите му. Зип изкрещя като диво животно и отскочи назад. Тя се просна на пода. Приземи се по корем. Челото й лежеше върху маратонките му, трябваше да дръпне крака си. С леко тупване главата се удари в пода. Изненада се, че бутилката не се счупи. В продължение на един безумен миг той се взираше в нея. Пусна бутилката и тогава тя се счупи. Блъсна го миризма на кисело вино, която се разнесе из помещението. Искаше да се махне оттук, но тя препречваше вратата. Тежкото тяло изпълваше целия отвор. Той стъпи отгоре — попадна на гърба й — и едва не падна върху нея. Залитна, възвърна си равновесието и се втурна покрай покривалото. Стигна до стълбите, чу собственото си тежко дишане и съдейки по това дишане, разбра, че се бе случило нещо ужасяващо. Онова под найлона беше напълно размазано. Нещо в него крещеше: ти си виновен, ти си виновен! Капакът зееше отворен, в кухнята бе светло. Измъкна се с усилие, застана на пода и огледа синята стая. Отиде до отвора, погледна надолу. Трупът под найлона му се хилеше насреща. Хвана капака и го пусна долу. „Това е краят“, помисли си. Напълно смазан, на пистил, съвършено неразпознаваем. Но жълтата риза! След това се втурна навън.

Скаре си представи мъртво дърво. Жената продължавате да стои права, но силите й я бяха напуснали. За нея нямаше значение дали той ще залови някакви нещастни крадци на чанти. Бебето беше мъртво. В продължение на повече от тридесет години тя бе живяла без детето. Доколко е възможно да се привържеш към едно дете само за четири месеца? До живот, прецени той. Замисли се за феномена време и неговата склонност да преминава. Да прави нещата да избледняват, ако не друго. Остави я да стои и да мълчи. Междувременно си спомни какво бе казал лекарят: на момченцето ще бъде направена аутопсия, но по всяка вероятност това, че е паднало от количката, няма връзка със случая. Просто странно, плашещо съвпадение. И да го каже на майката, няма да помогне. Тя имаше свое виждане: двама млади мъже бяха убили най-скъпото, което притежаваше. Не мислеше за тях. Не мислеше за каквото и да било, просто оставяше времето бавно да отмине. На моменти, доста рядко, премигваше; клепачите й се затваряха бавно и трудно се плъзваха обратно нагоре.

— Не искате ли да седнете?

Тя се свлече леко върху стола. Светлото палто вече не приличаше на дреха, а на голямо парче ленено платно, хвърлено върху раменете й.

— Разкажете ми всичко, което се сетите за външния им вид — помоли той.