Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Значи вечерта започна в кръчмата — подхвана Сейер. — Отидохте, за да успокоите нервите ли?

— Не разбирам за какво говорите?

Извикаха го за втори път. Означаваше ли това, че знаят нещо повече? Дали жената е съобщила за кражбата на чантата? „Уморително е да стоиш толкова дълго на ръба на пропастта — помисли си той. — Предпочитам да падна“.

— Хайде, кажи пак кога се срещнахте.

— Както казах. В седем и половина.

Сейер потропваше с химикалка по масата. Заради тракащия звук Зип го наблюдаваше внимателно.

— Нещо не разбирам — произнесе той бавно. — Не разбирам защо лъжеш за това.

— Не лъжа.

— Срещнали сте се много по-рано. И нещо се е случило.

— Срещнахме се в седем и половина!

— Не. Андреас е излязъл от къщи в пет и половина. Обикаляли сте из града с колата.

Зип мислеше така напрегнато, та чак мозъкът му пращеше. Кой ги е видял, освен жената при Фюрулун? Дали е настъпил моментът да застане очи в очи с мъртвото дете, което бе успял да забрави за кратко като своеобразно обещание за бъдещето, че един ден ще бъде изтрито, все едно е нещо нереално.

— Значи някой лъже — констатира мрачно Сейер и пусна химикалката. — Спрели сте някого и сте попитали за пътя.

— Ъ?

— Едно малко момче. Вероятно сте се позабавлявали с него. — В този момент Сейер се взираше в ръцете си. — Сигурно сте искали само да го поизплашите малко, а?

На Зип така му олекна, че почти му се прииска да се посмее.

— Да, разбира се. Едно малко негърче. Не сме го тормозили. И го срещнахме на път за кръчмата. Малко преди осем, там някъде.

— Малкото негърче — натърти Сейер — е мое внуче. Носи часовник на ръката си. Били сте в зелена кола. Андреас е коментирал якето му. Било е 18:15. И не ми разправяй, че не сте го тормозили! — Гласът на Сейер бе придобил заплашителен оттенък.

— Внучето ви? — Зип хлъцна от изненада. Изведнъж се оказа възможно, помисли си, главният следовател внезапно да протегне свит юмрук и да го цапардоса. А какво знае той за методите на ченгетата? Мамка му, трудна работа!

— Андреас влюбен ли е в теб? — попита неочаквано Сейер.

Зип усети как му прилошава. С кого са говорили? Никой не знае за това, във всеки случай не и негърчето. Дали не е някой в града?

— Извинете — избоботи, напрягайки се да следи приумиците на този мъж. — Вече мисля, че разбирате погрешно нещата.

— Случва се всъщност. В такъв случай ме извини. Андреас хомосексуалист ли е?

Зип сметна, че може би не би било зле да използва тази сламка. Така ще изпрати полицая в погрешна посока. Ще държи мислите му далеч от другото.

— Да — отвърна смирено. — Поне така мисля.

Не портиш. Напротив, мамка му!

— Какво те кара да мислиш така? Пробва ли се с теб?

— Не! Той не е идиот.

— Всички имаме своите моменти на слабост. Дали е било трудно, как мислиш?

— Не разбирам за какво говорите.

— Изглежда ти е трудно да понесеш мисълта, че се е възбудил от теб? Ядоса ли се?

— Само се изненадах — промърмори накрая.

— Удари ли го? Малко по-силно?

Постепенно Зип проумя накъде бие той.

— Не — каза тихо. — Искаше ми се, но не го докоснах.

— Отмъщаваш си по друг начин. Криеш информация. Стремиш се да спасиш собствената си кожа ли?

Никакъв отговор.

— Скъпи, Зип — Сейер сниши гласа си до шепот. — Как ще се измъкнеш от това?

— От кое?

— Това, в което си се забъркал. Може би за теб ще е добре, ако Андреас не се появи повече?

— Не е така, мамка му!

— Търся причина — продължи Сейер. — Причина да не ми казваш истината. Както ти казах и предния път, дано да е много добра. Така ли е?

Зип кършеше ръце.

— Да — простена. — Така е. И няма да кажа нищо повече. Искам да си ходя! Нямате право да ме задържате.

— Както повечето институции и ние си имаме някои вратички.

Зип се вторачи колебливо в него.

— Времето между осемнайсет часа до момента, в който влязохте в кръчмата. Как го прекарахте?

— В колата. Обикаляхме. Зяпахме момичетата.

— Ти си зяпал момичетата — поправи го Сейер. — Какво се случи?

— Нищо.

— Защо тогава искаше да скриеш този интервал от време?

— Не си спомням.

Продължиха така. Зип се удивляваше от собствената си упоритост; от наличието на толкова много воля; от способността си да подлуди човек. Беше удивително, никога не бе допускал, че е способен на подобно нещо. Но другият също притежаваше воля. Дърпаха ли, дърпаха, всеки от своя край на едно невидимо въже. Зип ту стенеше от изтощение, ту изведнъж отново вземаше надмощието. За първи път в живота си се бореше с някого. Истинско изпитание на силата. Беше забележително колко много и различни чувства възникваха и изчезваха. И най-важното — това му харесваше. Харесваше мъжа от другата страна на масата.