Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Мога ли да седна? — Посочи един стол.

— Щом не сте в състояние да стоите прав в продължение на шейсет секунди, предполагам, че можете — тросна се тя.

Скаре поклати глава. Що за човек беше? Вероятно не е съвсем добре? Госпожа Винтер не спомена нищо подобно. А тя все пак е наред, както и да го погледнеш. Защо е избрала тази чудачка за приятелка? „Нека Господ ми прости за арогантността“, помисли си той. И седна. Реши да не изважда тефтера и химикалката си. Просто седеше и я гледаше. Тя се занимаваше с нещо при кухненския плот. Той се огледа. Видя шишето за хранене. Стоеше до кафе машината. За какво ли й е?

— Името ви, Ирма Фюнер, е написано на пощенската кутия — подхвана предпазливо.

— Така се казвам — отговори тя обезсърчително.

— Просто е много необичайно. По правило на пощенската кутия стои името на мъжа. Или двете. Или само фамилията.

— Мъжа ми го няма — обясни тя.

Скаре се замисли.

— Няма ли го? Казахте, че е болен.

Тя се обърна рязко и се вторачи в него.

— Кога? — попита бързо.

— Последния път, когато говорихме.

— Не ви познавам!

Лицето й се изкриви от тревога.

— Не — съгласи се той, — но сме говорили и преди. Даже съвсем наскоро. Нима вече сте забравили?

Загледа се в нея изпитателно.

— Разкажете ми какво знаете за Андреас.

Тя му обърна гръб и сви рамене.

— Ще стане бързо. Не знам нищо. Той никога не си беше вкъщи, когато ходех на гости на Руни.

— Ходех? Не ходите ли вече при госпожа Винтер?

— Не се чувствам твърде добре — смени темата тя.

— Разбирам — кимна той, но изобщо не разбираше. Долавяше само, че има нещо нередно. — Разкажете ми за съпруга си.

Тогава жената се обърна. Тънките й устни бяха изгубили цвят.

— Изостави ме — съобщи кратко тя.

— Отдавна ли?

— Единайсет години.

— И сега мислите, че е мъртъв?

— Вече не го чувам.

— Но се оправяте сама?

— Стига да ме оставят намира. Но цялата тази върволица на вратата ми лази по нервите.

— Цялата тази върволица? — Той наостри уши. — Какво искате да кажете?

— Нищо. Но толкова много странни хора се шляят навън вечер. Обикновено не отварям. Държа вратата заключена. Само понеже сте униформен, рискувах. Иначе не е лесно да видиш от какво са направени хората.

— От какво е направен Андреас? — попита той бързо.

— Не Андреас — възрази тя. — Сега той е странен. Сякаш синтетичен.

— Какво? — Скаре се препъна в отговора й.

— Имате ли деца?

— Имах син. Ингемар.

— Имах? Мъртъв ли е?

— Не знам. Не съм го чувала много отдавна. Така че, доколко знам, е мъртъв. — Обърна се отново. — Времето изтече. Казахте минута.

— Значи се разминавахте с Андреас? — Скаре се опитваше да задържи погледа й възможно по-дълго.

— Много пъти — отговори тя кратко. — Той не ме интересуваше.

„Не е съвсем наред“, заключи Скаре и попита невинно:

— Дали не се е забъркал в нещо?

— Като нищо. Знам, че Руни разправя друго. Помоли ме да кажа някоя добра дума за него, но вие сигурно се интересувате да знаете истината.

— Абсолютно — огледа синята кухня: двете врати вероятно водеха към баня и спалня. Гласът на лентата. Същият глас. Беше напълно сигурен. Защо беше дошла в управлението? Какво се опита да му каже? — Бих искал да чуя истината — повтори той.

— Вижда ми се способен на това-онова. Той и онзи негов приятел, с когото винаги са заедно.

— Познавате ли го?

— Наричат го Зип.

— Говорихме с него, но той не знае нищо.

Ирма Фюнер се усмихна.

— Винаги така казват. Времето изтече.

Скаре стана с неохота. В тази къща витаеше нещо; нещо, което не пасваше. За няколкото изминали минути огледа повечето неща. На кухненската маса лежеше тетрадка с химикалка до нея. Три шишета белина стояха на плота. Два черни чувала, може би с боклук, се виждаха до стената. Тя сякаш чистеше след себе си. Сякаш щеше да заминава.

— Какво искахте тогава в кабинета ми? — попита остро той. — Какво искахте, когато позвънихте?

В този момент Скаре имаше чувството, че се хвърля от висок планински връх, без да е запознат с условията долу.

— Да съм звъняла? — Тя вдигна очи към небето. — Не би ми хрумнало.

Изведнъж изостави всичко и го погледна. Тежкото тяло потрепваше леко.

— Не ми остава много — възкликна тя болезнено.

Тогава видя отново онзи пламък зад очите й. Думите й го удариха като юмрук. Лицето й не чакаше отговор, беше констатация. Скаре стоеше отчаян и я гледаше в очите. Как да постъпи? Какво да направи? Нищо. Просто да си тръгне и да докладва на началника си. Сините стени на кухнята го затваряха заедно с това човешко същество и сега му се струваше, че се приближават, че помещението се смалява и всичко извън него става далечно и неясно. Гледката през кухненския прозорец, красивата беседка и голямата бреза бяха просто картина. Извън тези сини стени нямаше нищо.