Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Руни Винтер е. Искам само да се извиня, че ви досаждам така.

Скаре прочисти гърло.

— Всичко е наред, госпожо Винтер. Знаем колко ви е трудно.

— Говорихте ли с приятелката ми?

— Не сме стигнали дотам.

— Обещахте!

— Ще я посетя утре, госпожо Винтер.

— Тя ще гарантира за него. Длъжна е!

— Що се отнася до Андреас и поведението му, не смятаме, че има нещо нередно.

— Но аз искам да го чуете от човек, който го познава.

— Да, госпожо Винтер. Достатъчно е само да позвъните, затова сме тук. Точно така. Разбрахме се.

Сейер пъхна глава през вратата.

— Чудя се какво ли са направили тези двамата. Зип лъже за времето. Видели са ги заедно в шест и петнайсет.

— А аз се чудя — кимна Скаре сериозно, — дали не ни остава твърде малко време.

Шести септември.

Скаре караше покрай реката, зави наляво в едно кръгово кръстовище и смени предавката на по-ниска преди стръмното изкачване. Не се движеше често из този край на града, но харесваше района с обилно обраслите градини и кривите ябълкови дървета. Улица „Принс Оскар“.

„Принс Оскар“? Заслуша се озадачен в собствените си мисли. Гъст плет отляво. Номер седемнайсет, да му се не види, подминал го е. Налага се да кара догоре и да обърне. Спря до една порта от ковано желязо. Мярна бяла къща. За миг сбърчи чело. Тази бяла къща със зелени рамки на прозорците, там ли трябва да отида? Какво означава това? Паркира близо до плета и заключи колата. Провери на пощенската кутия дали името съвпада. Ирма Фюнер. Бавно се изкачи по чакълената пътека. Натисна звънеца и зачака. Нещо го притесняваше, разконцентрираше го по някакъв начин. Не чу нищо отвътре, но не изключи възможността някой оттам да го гледа през шпионката. Опита се да придаде на лицето си изражение, вдъхващо доверие. Дръпна верига. Ключалката защрака. В процепа на вратата се появи бледо лице.

— Ирма Фюнер?

Тя не кимна, само го зяпаше. Той не виждаше кой знае колко — само носа и очите.

— Какво има? — попита тя с дрезгав глас. Навярно идваше в ужасно неподходящо време.

— Името ви ми даде Руни Винтер, майката на Андреас. Знаете ли, че е изчезнал?

Още подрънкване. Шум от влачене на крака по килима вътре.

— Тя ми каза.

Отвори още малко. Скаре я зяпна невярващо. Видя къдравата сива коса, тънките устни и силната брадичка. В главата му силно дрънна камбана. Това е тя! Онази, която внезапно се появи в кабинета му. Онази, която — той се опита да се съвземе — забрави шишето за хранене в магазина. Какво необикновено съвпадение. За момент остана като вцепенен. Чувство, че нещо много странно се случва, пропълзя нагоре по гръбнака му. Наложи се да потърси опора в парапета, докато умът му се напъваше ли, напъваше да се спомни какво каза тя, когато застана пред него в кабинета. Абсолютно същото, което и жената по телефона. „Той едва ли ще живее още дълго“. Косата му настръхна, както тогава, когато тя стоеше прел него.

— Позволявате ли да вляза?

От силното вълнение гласът му трепереше и по лицето му избиха две искрящи петна. Тя, естествено, го забеляза. Уплашена, понечи да се отдръпне. Вратата се приплъзна обратно до по-тесен процеп.

— Не знам нищо!

— Госпожа Винтер настоява да говорим с вас. Отчаяна е.

— Разбирам. Но той ще се появи.

— Мислите ли?

Скаре провря изрядната си, излъскана до блясък обувка, докато се усмихваше с най-красивата си усмивка.

— Това е просто формалност. Името ви фигурира в списъка ми — обясни той. — А работата ми е да впиша няколко реда в доклада. Така че да ви зачеркнем и да приключим. И да продължим с по-важни случаи.

Говоря прекалено бързо, помисли си. Исусе Христе, помогни ми да не изплаша тази жена, преди да науча нещо повече!

— Знам, че не съм важна — рязко реагира тя.

Погледна я. Под къдравата коса се случваше нещо голямо.

— Не е особено удобно — искаше да затвори.

— Ще отнеме само минута.

— Но аз не знам нищо!

— Чуйте.

Скаре се стегна. Трябваше да влезе в къщата и да разбере коя е тази жена, макар да не успяваше да открие каква връзка има между нея и Андреас, като се изключи, че познава майка му. Жената, някъде около шейсетте, живее сама, вероятно изолирана от обществото, как би могла да знае нещо? В спомените му прозвъня още едно изречение. „Знам къде е той“.

— Ако не успея да поговоря с вас, ще дойде самият началник — добави Скаре бързо. — Знаете, следовател от старата школа.

Това си беше заплаха. Виждаше как тя я преценява. Накрая отвори. Той влезе в коридора на подредената къща. Кухнята беше синя с раирана пътека диагонално на пода.