Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Чудиш се защо съм те избрал? Защото си толкова грозна, Ирма.

Започнах да се треса.

— Грозна и дебела; червата ти висят навън. Никой не може да обича такава като тебе.

Надигнах се и изкрещях.

— Млъкни!

— Виждам разширените ти вени през чорапите. Мамка му, колкото гроздови зърна са.

Продължавах да стоя, обзета от желание да го разкъсам, да го смачкам с голи ръце. Беше безгранично грозен, когато го каза. Изгубих самоконтрол. Стоях, поклащайки ръце. Изглеждах нелепо. Усещах го, но не можех да удържа яростта, която напираше в мен. Изпитвах потребност да удрям и да унищожавам, да налагам. Изведнъж усетих прилив на прекалено много сили. Някакъв яростен излишък, който заплашваше да ме разкъса на парчета. Премина в болка, гореше като огън и аз потърсих нещо в тъмната изба, за да го счупя, но не видях нищо подходящо. Имаше само стари пластмасови мебели; сандъкът с картофите; старо стъкло от прозорец, подпряно на стената, и едно сандъче с инструменти. Стоеше под дърводелския тезгях. Отворено. Измъкнах един чук с гумена дръжка. Върнах се, застанах пред него. И тогава се случи — точно докато стоях там и се перчех, докато демонстрирах надмощието си и му внушавах, че трябва да внимава. Точно тогава той се засмя! Чашата преля. Готова съм да понеса повечето неща: да не ме забелязват, да не ме чуват, някой да крещи или да удря. Но не и това. Да се смее. Замахнах силно. Улучих го някъде в бялото чело и смехът му прекъсна, замря в слаб стон и аз ударих още веднъж. Чукът уцели пода няколко пъти, всеки път се разхвърчаваха по няколко бели искри, когато стоманата удряше цимента, а аз продължих да удрям, усещах как онова под чука постепенно губи фасон и омеква. Изведнъж видях лицето си в старото стъкло. Той имаше право. Бях грозна. Затова продължих да удрям, докато силите ми позволяваха. Беше хубаво. Чувствах се празна. Тялото ми бавно се успокои. Огледах се с парещи очи. Чух лека въздишка. Дали идваше от Андреас — последен остатък от дробовете му, или някой ни гледаше? Не знаех. Нека се пробват! Останах дълго с вдигнат чук, загледана в сенките.

Зип виждаше силуета си в черния екран на телевизора. Нещо страхливо и неясно. Изкачи стълбите с тежки стъпки и затвори вратата. Накрая целта стоеше ясно пред него. Бялата къща със зелените рамки. Не устоя ли на дяволския натиск? Изчерпаха ли се силите му? Този път няма да се задоволи с говорене, ще влезе, дявол да го вземе. Превземаше стръмния наклон с големи, целеустремени крачки. Отзад човек би видял как кръглият му задник енергично се върти и усуква нагоре. Ще открие истината, дори да се наложи да нахлуе вътре и да надвие старата! Не му се бе случвало често в живота да е решителен, но чувството да е така сигурен му харесваше. Ще се справи с всичко! След петнайсет минути видя портата. Изведнъж чу как някаква врата се блъсна. По чакъла трополяха бързи стъпки. Беше тя — Фюнерката! Погледа я как влачи крака нанякъде и се вмъкна в двора. Изкачи се по стълбите и хвана вратата — оказа се, естествено, заключена. Промъкна се отстрани до задната страна на къщата. Установи, че няма видимост към градината. С кози крак лесно би отворил някой от прозорците на избата. Не разполагаше обаче с кози крак. В розовата леха намери камък с големината на зелка. Обърна го, махна от него нещо гадно, което пълзеше, и коленичи. Опита да надникне през прозорците. Единият беше покрит с чувал или нещо подобно. През другия можеше да види, ако постави ръцете си като фуния пред лицето си. Взе камъка и счупи стъклото. Не вдигна много шум. Известно време се мъчи да почисти останалите стъкла по рамката. После пъхна и двата си крака вътре, обърна се обратно и се спусна надолу. Беше доста високо. Коленете му поддадоха, изтупа дънните и ръцете си. Обърна се бавно и се озова право пред една врата. Постоя за момент, за да свикне с тъмнината. Различи лавици с бутилки и буркани. Стара шейна, прогнил слънчобран. И една врата. Отвори я с разтуптяно сърце. Беше тежка, вероятно бе на пружина. След нея имаше още едно помещение. Странна тлееща червена светлина прорязваше тъмнината. Беше топло и миришеше неприятно. Направи слепешком няколко крачки, сърцето му трепереше като пиле под якето му. Вървеше, опипвайки с ръце стената, колебливо правейки крачка след крачка. Опитваше се да намери ключа. Неочаквано настъпи нещо меко. Поддаваше под крака му и шумолеше странно. Спря рязко. Нещо лежеше на пода. Какво, по дяволите, е това? Отдръпна се, спря и се заслуша. Направи предпазливо няколко стъпки в друга посока. Чу се трясък от метал, който се удари в пода. Беше обърнал една печка. А, ето и стъпало. Стълба от избата към вътрешността на къщата. Следователно най-горе имаше ключ за лампата. Заизкачва се, ослушвайки се напрегнато. Какво беше онова мекото, което беше настъпил? Ами ако тя се върне? Защо й е да го прави? Може да е забравила нещо. Случва се постоянно, поне по филмите. Продължи нагоре, като броеше стъпалата. Изведнъж главата му се удари в тавана. Един от онези стари капаци. Започна да търси ключа. Докато прокарваше пръсти по стените, му се забиха тресчици. И най-сетне — ключ. Завъртя го. Чу се бавно щракване и над него светна гола крушка, висяща на кабел. Светлината се появи бавно, сякаш жичката е изхабена и й трябва време. Обърна се и се загледа в един кръг от светлина. Видя найлоново покривало върху нещо. Боклук вероятно. Защо ли е оставен в основата на стълбите? Боже мили! За една смущаваща секунда му се стори, че прилича на човек. Изглеждаше като човек. Не, беше изключено да е вярно. Помисли си, че сигурно е стар килим, който не влиза в кофата за боклук и тя го е захвърлила тук. Ще слезе отново и ще разбере какво е. Защото не можеше да… Слезе внимателно надолу. Какво, по дяволите, правя тук? Какво става? В действителност спя на дивана вкъщи. Подсмръкна и изтри носа си с опакото на ръката. Беше долу. Огледа се, огледа с търсещ поглед и мръсния найлон. Нещо бяло и неясно. Наведе се, но засенчи светлината и се отмести. Хвана един от ъглите. Прошумоля леко.