Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Искам да знам какво направиха — настоя майка му.

— Ингрид — повтори баща й, — ако не иска да разкаже, би трябвало да му позволиш да си остане негова тайна.

Матеус се прокашля.

— Питаха за пътя до залата за боулинг. Но знаеха къде е. После се върнаха пак. Нищо не направиха.

Вдигна към носа си пликчето с бонбони, което беше стискал през цялото време в юмрука си, и го помириса. Имаше кисели крачка̀, желирани змии и дунапренени възглавнички.

— Извинявай — прошепна майка му. — Просто много се страхувам.

Главен инспектор Конрад Сейер вдигна детето и го сложи в скута си. Зарови нос в къдравата косица и се замисли за бъдещето. Напрегна всички сили да разгадае неясните картини, които лежаха там, далеч напред.

— Казаха, че имам готино яке — засмя се Матеус.

— Онова, вътре в якето е по-готино — отговори му Сейер. — Изпрати ме до навън. Трябва да си тръгвам.

— Недей. Колберг не е самотен, сигурен съм.

— Искам да се прибера при Сара.

— Тя при теб ли ще живее? Къде ще спя, когато идвам на гости!

— Няма да живее там. Тя живее с баща си. Понеже е болен. Но идва на гости и понякога остава през нощта. Ако е при мен, когато дойдеш, ще трябва да спиш на пода. Съвсем сам. На матрак.

Матеус премигна ужасен. Стоеше, хванал дядо си за ръка, и я подръпваше. Ингрид се извърна, за да скрие усмивката си.

— Нали не е толкова дебела, че да няма място за всички? — попита момченцето с надежда.

— Не — отвърна дядо му, — не е толкова дебела.

Потупа дъщеря си малко непохватно по ръката и излезе на двора. Помаха на Матеус, застанал до отворената врата. Бавно потегли с колата към блока си. После щеше да си спомня това — няколкото минути, необходими да стигне от къщата на дъщеря си до вкъщи. Досега животът бе така добре разчетен, така предвидим и сигурен. Малко самотен може би, но имаше кучето си — седемдесеткилограмов леонбергер. Без никакво възпитание. Всъщност се срамуваше от това. Сара също имаше куче — добре обучена немска овчарка. Той не обичаше изненадите. Беше свикнал да е най-добър, винаги. Имаше почти всичко. Уважение. Респект. А след дългите години, прекарани като вдовец, сега имаше Сара. Животът вече не беше предвидим. Сега тя го чакаше. Бяха поканили на вечеря Якоб Скаре, млад сержант, когото Сейер харесваше и по странен начин считаше за приятел, въпреки че можеше да му е баща. Но това му харесваше: възможността да общува с млад човек. А и, трябваше да признае, беше му приятно да има някого, който да го слуша, да има какво още да научи от него. Така и никога не се сдоби със син. Такъв. Сега вече бе пропъдил изцяло тази мисъл.

Спря плавно на светофара. „Сара е в кухнята. Нагласила се е, но съвсем дискретно. Облякла си е рокля — мислеше си той. — Ресала е дълго светлия си бретон. При нея няма напрежение. Движенията й са бавни и меки, както аз карам кола през града. Шията й — по гърба му полазиха тръпки. — Късите светли косъмчета по гладката кожа. Широките рамене. Поглежда часовника си, защото ме чака да се прибера, а и Якоб може да се появи всеки момент. Храната е готова, в случай че не е, това не я изнервя. Няма друга като нея. Невероятна е. Моя е“. Затананика си мелодия на Дани Клайн. „Don’t break my heart“ 9 9 Don’t break my heart. (англ.). — Не разбивай сърцето ми. — Бел.прев. . И тогава погледна в огледалото. За момент се ужаси, защото видя колко е посивял. Сара беше толкова руса и гладка. „Хайде сега. Възрастен мъж съм“, мислеше си Конрад Сейер, завивайки към гаража. Реши да се качи по стълбите, въпреки че живееше на тринайсетия етаж. Малък начин да се поддържа във форма. Надяваше се да има време за един бърз душ. Тича догоре, без да се задъха. Щом натисна бравата, чу кучето, което идваше с лай към него. Открехна вратата и свирна. Животното се изправи на задните си лапи и го притисна до стената. След малко вече целият беше мокър. Сега определено трябваше да си вземе душ. Кучето влезе мудно в стаята. Сара извика „здрасти“.

Тогава усети миризмата. Спря за момент и я вдиша. Усещаше много миризми: индийско орехче от кухнята и разтопено сирене; топъл хляб от фурната; още миришеше на кучето, което го облиза. Но и на друго! От всекидневната идваше странна миризма. Направи няколко крачки, надникна в кухнята. Тя не беше там. Продължи. Миризмата ставаше по-силна. Нещо не беше наред. Спря се. Тя лежеше на дивана с крака върху масата. От уредбата долиташе тиха музика. Били Холидей пееше „God bless the child“ 10 10 God bless the child. (англ.). — Господ да благослови детето. — Бел.прев. . Беше си сложила червило и зелена рокля. Косата й блестеше, светла и гладка. Той си помисли: „Красива е, спор няма“. Но се взираше упорито в нея.