Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Минаха няколко дни, преди във вестниците да обявят Андреас за издирване. Негови колеги са излезли и са казали добри неща за него, както правят винаги. Никой не иска да се окаже в неблагоприятно положение по-късно, в случай че го открият мъртъв. Във вестника думите тежат между редовете като отровни бактерии. Никой не смее да ги изрече на висок глас, за да не се превърнат в истина. Да не би да си мислят, че се е самоубил? Не, не за бога, не и Андреас. Той не би се отказал от живота доброволно, а нямаше и врагове. Да, така е, поемаше рискове, невинни неща, каквито вършат всички момчета. Една-две бири събота вечер. Не е престъпление, нали? Много сме притеснени. Позират на фотографа на вестника и предвкусват сензацията — ето, познават човек, който може би е умрял при мистериозни обстоятелства. Ами ако се появи внезапно жив и здрав, ако просто е взел ферибота до Дания да се повесели? Какъв ужасен развой, когато можеше да стане нещо голямо. Не ги разочаровах.

Изгасила съм по-голямата част от светлината в къщата. Но в банята свети. Скоро Андреас ще се разложи. Като парче месо, изложено на тезгяха. Променя цвета си, става меко като желе и започва да мирише. В един момент вече е отровно. Сега аз също съм отровна, вероятно мириша по различен начин. Аз, която съм така стриктна с подобни неща — със сапуна и дезодоранта. Мия си косата често. И пода. Прозорците блестят от чистота. Всички дръжки на вратите са лъскави и чисти. Но самата аз съм парче развалено месо. Не исках това да се случва.

— Матеус?

Чу гласа секунда след като вратата се хлопна. Мигновено бръкна в джоба си за пликчето с бонбони. Искаше тя да го види и да плесне с ръце от почуда.

— Да — обади се тихо и прошумоли с пликчето.

Майка му се появи от всекидневната. Притисна бузата му към гърдите си.

— Срещна ли някого по пътя?

— Якето ми висеше най-отдолу — избърбори той бързо.

Някак прекалено бързо. Съмнението вече се пробуди в нея.

— Дядо ти е чук.

Матеус се хвърли право в отворените му прегръдки. А после полетя нагоре, полетя като вятър, почти до тавана.

— Внимавай с гърба си — предупреди Ингрид баща си.

И се усмихна. След многото години, през които живя сам, сега той отново се беше изправил и издължил от метър и деветдесет и шест на два метра, поне така изглеждаше. Заради жена.

— Закъсня със седемнайсет минути — отбеляза Сейер и впери поглед във внучето си.

— Якето ми висеше отдолу — повтори Матеус.

— Аха — усмихна се дядото. — И всички илици се бяха залепили?

Фина мрежа от тънки линии се показа на лицето му едновременно с растящата усмивка. Нищо не го въодушевяваше така като това шоколадовокафяво дете. Бе извън играта, коленете го боляха, почти го предаваха. Беше притеснително, ако се вземе предвид какво представлява животът и всичко, което може да се случи. А той знаеше много по въпроса. Момчето се стрелна под ръката му и хвана ръцете му отзад.

— Покажи ми полицейската хватка! — помоли се ентусиазирано.

— Ще ти дам аз една полицейска хватка — засмя се възрастният мъж и го завъртя около себе си, сви го на топка и го занесе до дивана. — Заклеваш ли се да кажеш истината, цялата истина и нищо друго, освен истината?

Матеус цвърчеше от удоволствие. Ингрид стоеше и ги наблюдаваше, облегната на касата на вратата. Сейер погледна към нея. Гърбът й, хлътнал навътре по характерен начин, му напомняше за майка й.

— Забрави за часа, защото ти е било забавно! — пробва се той и се взря в кафявите очи. — Забрави гласа на мама?

— Не — изкрещя Матеус, извивайки се по корем.

— Срещнал си бездомно куче на улицата. Седял си в канавката и си го галил, докато си замислял как ще измолиш от мама да го задържиш. Някой мърляв помияр. Прав ли съм?

— Не, не! — изкрещя пак момчето. Заби нокти в една възглавница и я придърпа към главата си.

— Срещнал си банда нехранимайковци и не си могъл да си тръгнеш.

Настъпи пълна тишина. Ингрид изгледа учудено баща си, после сина си, който се беше свил и сега приличаше на топка от дънков плат и кадифе.

— Бяха в една кола.

— Кои!

С един скок Ингрид се намери до него.

— Успокой се — намеси си Сейер бързо. — Нали е тук.

— Какво направиха? Разкажи ми!

— Нищо.

Говореше с лице, скрито в дивана.

— Не се занасяй с мен!

— Не си харесвам името! Матеус е тъпо! — изкрещя и захвърли възглавницата на пода. Не плачеше. Общо взето той почти никога на се оплакваше. Много бързо разбра, че е различен и от него очакват други неща. Най-добре е да се държи тихо и да не вдига много шум около себе си. С този цвят на кожата отгоре на всичко сякаш им идваше прекалено.