Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Понякога ми се иска Ингемар да дойде, да се разходим заедно надолу към центъра. Ръка за ръка. Ирма Фюнер по улиците с порасналия си син. Не е висок и ослепителен, но е доста хубав. Безизразното си лице е взел от мен и му отива. Много е сериозен. Човек, разсъждавал върху нещата. Всъщност няма никакви високи цели, но изпълнява задълженията си и не се оплаква. През града с Ингемар. Отиваме на кафе. Той плаща и отнася таблата до масата. Издърпва стола. Но не идва. Мина доста време. Ако му предложа да се разходим до града, би ме изгледал учуден. Но в момента ще съм доволна, ако стои настрана.

Къщата е стара. Хенри казваше, че е била построена на глинеста почва. Било въпрос на време или достатъчно дъжд, за да се откъсне и свлече. Да се разбеснее надолу по склона, невъзпирана от нищо, и да се сблъска с номер петнайсет. Хенри беше толкова неспокоен. Аз обичам тази къща. Познавам всички стаи, съдържанието на всеки шкаф, стълбите надолу, когато отивам на работа. Когато ходех. Всичко е мое и старо, и познато, и абсолютно неизменимо. Веднъж Ингемар седеше тук на масата — беше отдавна — и му хрумна, че къщата трябва да се боядиса. Червена, каза. Сега е бяла със зелени рамки на прозорците и вратата. Така щях да се плаша всеки път, когато завия през портата. Да видя да се извисява нещо червено и голямо. Бих стояла на място и крещяла. Разказвам ви тези разпокъсани мисли. За мен е важно да видите, че съзнанието ми е ясно, че си спомням разни неща, че не съм луда. Ясно е, че хората ще ме съдят. Но аз предпочитам сама да съм си съдия. Нямам извинение. Нито пък искам да имам. Но има обяснение. Андреас беше просто едно момче. НЕ съм искала да умре. Какви ги говоря? Разбира се, че исках да умре в онази единствена, грешна секунда. Стоях там и си мислех: „Сега ще го убия, длъжна съм!“ Дали в такъв случай съм била напълно сама? През онзи ужасен миг, когато го унищожих. Спомням си една странна светлина в стаята. Откъде ли дойде? Вие виждали ли сте я някога?

Жената стенеше и хленчеше. Не забелязваше нищо: нито че всъщност замръзва, нито че детето може би ще се простуди, защото продължава да го държи на ръце. Съществуваше само тя и малкото вързопче с влажната уста. И онова, което обичаше повече от всичко: Плача! Едно крехко изблейване. Остана без дъх, докато се ослушваше — то не си поемаше дъх. Разтърси го и направи няколко крачки; накрая дробовете му се изпълниха с въздух. И започна отново.

Запрепъва се наоколо измежду камъните, докато детето се успокои. Внимателно му свали шапката. Намери охлузено място на голото теме. С едната ръка притискаше детето към гърдите си толкова силно, колкото й стигаше смелостта, а с другата се мъчеше да избута количката нагоре по стръмния скат. Пързаляше се назад, забиваше силно крака в земята под себе си, за да се задържи, и хълцаше от отчаяние. Накрая се изкачи, цялата обляна в пот. Ръцете я боляха. Постави детето в количката и го зави с юрганчето. Понеже едно от колелетата се бе изкривило, беше трудно да я бута. За щастие ключовете се оказаха в джоба на палтото й. Вкъщи вдигна кошчето от основата, постави го на задната седалка на колата, върза го с предпазния колан и потегли към спешното отделение. Проклинаше двамата, които я ограбиха. Омраза и гняв преминаваха през тялото й подобно на огнени езици. Дано ги застигне най-лошото! Дано се блъснат по пътя към града, да си изгубят разума, да осакатеят и край!

Момченцето спеше. Дълбоко и спокойно. Но имаше белег на главата. Малка раничка. Отне й единайсет минути да стигне до центъра. Взе го от кошчето и влезе.

Лекарят прегледа малката рана. Съблече по-голямата част от дрешките му. Светна с фенерче в тъмносините му ириси. Детето се лигавеше и се бранеше с ръчички.

— Изглежда добре — прецени той. — Трябва да съобщите за грабежа.

— Не — възрази тя уморено. — Важно е единствено детето.

— Как се казва?

Тя се усмихна притеснено.

— Не е кръстен. Ще го отпразнуваме, когато измисля име. Никое не е достатъчно добро — обясни тя гордо. Лекарят й написа сметка, понеже портфейла й го нямаше, беше почти символична: четирийсет крони.

После тя си отиде вкъщи. Кърми го дълго. Застана до креватчето му, сърце не й даваше да го остави. Премисли и го занесе в своето легло. Зави и двамата. Загаси светлината. Опита се да се успокои, но не успя. Не вярваше в Бог; отдавна се бе отписала от Църквата. Но в тъмнината под завивката долови очертанията на някакво лице. Завладя я мисълта, че все пак означават нещо — тя и момченцето — нещо повече от онова, което си мислеше, разсъждавайки трезво върху собственото си съществуване. Нещо ги следеше, така, както си лежаха заедно. Почувства, че я наблюдават. А по-късно я осени и друга мисъл — един ден нея вече няма да я има. Или него. И ще се случи внезапно. Постави ръка на главата му. Побираше се съвсем точно в шепата й. Бебето не помръдна. Спеше толкова дълбоко.