Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Влизай в колата! — изкрещя Андреас.

Но Зип стоеше. Тичаха към него, ала той продължаваше да стои на място, защото видя как количката тръгна надолу по склона към морето. Жената не беше успяла да натисне спирачката! Като парализиран той видя как малкото корабче от син плюш се преобърна през ръба. Крещейки, хукна като полудял и почти се сблъска с Андреас. Но жената замръзна. Най-накрая й стана ясно какво се е случило. Обърна се рязко и видя как Зип изчезва зад ръба. Тогава изпищя и се спусна натам. Андреас стоеше учуден и гледаше вторачено. Чантата се изплъзна от ръцете му. Чу отдалеч как морето реве, голяма пенеста вълна едва не го преобърна. Чу няколко слаби вика. Накрая видя светлата коса на Зип да се подава иззад ръба. Лицето му беше зачервено от възбуда.

— Бягай, за бога, бягай!

— Детето! — изкрещя Андреас. Грабна чантата и се спусна след него.

— Количката спря в един камък и се преобърна! Детето падна! И отиде по дяволите!

Хвърлиха се в колата и потеглиха с рев. Никой от двамата не се осмели да погледне назад. Но все още чуваха бученето на морето: глух тътен, който се надига и пада.

— Мамка му! Детето пищеше като побъркано!

— Успокой се, мина чудесно.

— Чудесно? Можеше да се удави!

— Но не се удави!

— Но във всеки случай се удари. По дяволите, трябваше да чуеш как пищи!

— По-лошо щеше да е, ако не го правеше.

— Исусе Христе!

— Зарежи Исус!

Колата ревеше нагоре по пътя, хрущеше по чакъла и силно се накланяше. Скоростната кутия стържеше грозно. Андре ас се хвана за дръжката на вратата. Свали шапката и я натъпка в джоба. Къдриците му се пръснаха на свобода.

— Видя и двама ни. Видя колата. Чантата в теб ли е?

Зип насичаше думите.

— Да не мислиш, че съм аматьор — промърмори Андреас.

— Довечера ченгетата ще са на вратата ни.

— Не. Ще бъде прекалено заета с малкото. Ще забрави останалото.

— Ти пълен идиот ли си? — кресна Зип, мъчейки се да държи волана с треперещи ръце.

— Познавам жените. Тя ще благодари на бога, че детето е оцеляло. И ще осъзнае колко незначителни са парите. Жената ще се сдобие с чисто нови ценности. Млъкни и карай!

Наведе се над чантата и започна да рови. Извади шише за хранене.

— Млякото е топло — отбеляза учуден. Появиха се син биберон, мрежа против насекоми и портфейл. Той го отвори. — Казва се Гина — констатира той учуден. — Представи си да се казваш Гина.

— Има ли пари? — попита Зип объркан.

— Стотачки. Четиристотин. Мамка му, Зип, казвам ти. Превъзхождам ги по ловкост и сила! Според „Тайръл Корпорейшън“. Боен модел „Нексъс“!

Зип изгрухтя нещо напълно неразбираемо и даде газ. Потта течеше по челото му. Мамка му, Андреас не беше съвсем наред.

Майка ми не беше истинска майка, по-скоро вид корективна инстанция. Затова аз съм добре възпитано момиче. Отговарям „да, благодаря“ или „не, благодаря“, няма значение, вие решавате. Ръкостискането ми е здраво. Гледам хората право в очите. Помня имена. Помня дребни неща, какво харесват, какво не харесват, виждам как се изчервяват подобаващо. Край мен не е толкова опасно. Оправям се добре, нямам нужда от нищо, не е някаква жертва. Човек може да постига нещата в живота, като се кара, като отстоява исканията си или желанията на другите и като живее живот в болка. Защо ми е това? За мен нищо не е важно, поне не достатъчно важно. Не ми пречи да си стоя най-отзад на опашката, търпелив човек съм. Ако другите бързат, ги пускам пред мен. Харесва ми. Уча се от тях, когато не ме гледат. Уча се от лицата им, на които е изписано „на живот или смърт“. Плача само в лоши дни. Но те не са много. Поне не бяха.

Случва се да заплача, почти учудена от тази пукнатина, която се отваря без никакво предупреждение, когато гледам снимки от бедни страни. Когато деца с мухи в ъгълчетата на устата и беззъби старци без плът по тялото, с кел и рани, ме гледат обвинително от безводни райони. Навярно част от вината е моя. Все пак някой има вина. Никога не съм нравила нищо по въпроса.

Радвам се, че Хенри изчезна. Предчувствах, че този момент наближава. Виждах изражението му, когато се събличах вечер. Изпиташе не отвращение, само едно ужасно объркване, но аз не му помогнах. Не беше моя работа. Той трябваше да ми помогне. Лекарят го каза: нека твоят мъж ти помогне. Но той не успя. По-лесно е да живееш сам. А така и на него не му се налага да премине през всичко това. Мисълта е приятна. Синът ми, Ингемар, никога не го споменава. Казвам му, че не е нужно, но просто трябва да се опита да разбере. Той не ме обича, наясно съм с това. Не ме и мрази, никога не съм си го мислила, но натъпках в главата му единствения живот, който познавам. Той също е добър човек. Работи в Дирекцията за регулиране на цените. Не дължи пари, не пие. Не съм напълно сигурна в какво точно се състои работата му, може би определя колко да струват различните неща. Всички се оплакват от цените на всичко и всички получават твърде ниски заплати. „Да стачкуваме! — крещят. — Не можем да търпим повече това, пренебрегвани сме, недооценени, другите получиха, а ние защо не!“ Вече никой не пораства. Където и да отида, виждам само мрънкащи деца. Руни, например — тя мрънка много.