Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Ако един ден застана в съдебната зала, сигурно ще обявят, че не съм съзнавала какво върша в момента на престъплението. Но не беше така. Спомням си всичко, следователно съм отговорна за действията си, нали? А и вие виждате, че разсъждавам свързано и съм в ред. Развита съм нормално и умът ми не ми изневерява. Убедена съм в това.

Хвърлих найлоново покривало върху трупа. Не съм мислила да го местя, как бих успяла? Тежи цял тон, най-много да ми стигнат силите да го завлека до някой ъгъл. Закачила съм стар чувал от картофи на прозореца. От тавана виси гола крушка. Той лежи по гръб с ръце до тялото. Вече не е красив. Толкова често съм го казвала. Физическата красота е крехък дар. Аз самата нямам много-много какво да губя. Знам, че съм грозна. Никой никога не го е изричал на висок глас, но го виждам по хората, срещна ли нечий поглед, по мъртвото изражение, което ме блъсва отсреща. „Защо не се понагласиш“, пита Руни раздразнено. Плаши я, че не се съпротивлявам. „Нека младите се гласят, колкото си искат — мисля си сега. — Също като Андреас, той е млад и хубав. Е, вече не е“. Мислите ми са при него. Не е забравен или нещо подобно. Никога няма да бъде забравен. Що се отнася до мен, не съм сигурна.

Андреас пушеше „Крейвън“. Не „Принс“ или „Марлборо“ като другите. Всеки път като свършеше цигарите, отиваше до будката, навеждаше се напред и казваше: „Крейвън“. Човекът зад тезгяха кимваше и започваше да търси по лавиците. Малцина купуваха тази марка. Той привличаше внимание към себе си, където и да отидеше, но щом го получеше, го отхвърляше. За себе си Зип знаеше, че зависи от случайността и не е последователен с нищо. Нито пък правеше разлика между „Принс“ или „Марлборо“; между „Кола“ или „Пепси“. Виждаше я по опаковката. Чудеше се дали другите лъжат, или наистина са по-умни. Андреас сигурно лъжеше. Не можеше да му се има пълно доверие. Нещо друго в него също будеше учудване. Нещо, което липсваше. Той никога не казваше: Веднъж миналата година или миналата събота, или каквото и да е, дявол го взел. Зип, знаеш ли какво стана вчера? Никога не говореше какво е било. Говореше само за това, което е сега, в този момент, или което предстоеше. И не че миналото беше прекалено лошо, за да говори за него. Не беше така. Зип знаеше. Мотаеха се заедно от единайсет години. Но да чуеш Андреас да каже: Спомняш ли си онзи път? Не, такова нещо не се случваше.

— През 2019-а — каза Андреас — ще сме на трийсет и девет години. Мислил ли си за това?

Зип сви рамене. Не беше, а и не успя да пресметне, но сигурно беше вярно. Почти на четирийсет.

— И какво от това?

Андреас изучаваше тротоара напред.

— Тогава човекът ще е колонизирал повечето планети. Всички животни ще са унищожени. Въздухът ще е смъртоносно замърсен и първите изкуствени хора ще живеят сред нас, без да знаем.

— Гледаш прекалено много филми — констатира Зип. — Трябват ни пари, човече!

Андреас прочете на висок глас рекламен плакат на стената на една къща.

— „Сага Сулрайсер“. Чист въздух, кристално бистра вода. Знам — продължи. — Карай към Фюрулун.

Изрече заповедта си меко, сякаш Зип е дете. Дори не му хрумваше, че той би могъл да му възрази, поне не дотолкова, че да има някакво значение.

— Фюрулун? Защо натам?

— Там е тихо.

— Ами пари, Андреас!

— Именно — отговори той спокойно.

Зип обърна колата, а Андреас извади гребен от джоба си. Зае се да реши непокорната си коса.

— Искат ти се мацки, а? — подразни го Зип. — Нещо по-младо поне веднъж?

Андреас се мъчеше с къдриците.

— Затваряй си устата и карай.

Зип натисна газта на голфа докрай, мина край „Динамитиндустриене“ и напред по продължението на фиорда. Андреас си отваряше очите. След пет минути помоли Зип да намали скоростта. Отсреща се задаваше велосипедист — мъж около четирийсетте с бегач. На гърба му висеше туристическа раница, носеше каска и ръкавици за велосипед и поддържаше адска скорост. Отхвърли го като възможност и се вторачи през предното стъкло. Наближаваха парк. Представляваше място, което ставаше за плуване, имаше пейки и маси и няколко големи скари, доста използвани през лятото.

— Надолу вдясно — нареди Андреас.

— Там има само една скапана будка и тя е затворена през есента — запротестира Зип.

— Има хора тук — уточни Андреас. — Мястото е за разходки. При повечко късмет ще срещнем някоя жена с чанта.

Зип направляваше внимателно колата надолу към езерото.

— Карай бавно. Мястото ни е непознато, търсим нещо.