— Тя има ли деца? — попита спонтанно той.
— Много — кимна Андреас. — Пет или шест.
— Дявол да го вземе, трябва да има прекалено много място в такава жена?
Андреас вдигна прозореца и леко кисела усмивка се настани на устните му.
— I have seen things you wouldn’t believe. 5 5 I have seen things you wouldn’t believe. (англ.). — Виждал съм неща, на които няма да повярваш. — Бел.прев.
— О, значи…?
— Много, много по-дълбока, Зип.
* * *
Високо над града, обърната към реката, се намираше красива къща от началото на миналия век. Малко запусната, но зелената ламперия все още удържаше на времето и вятъра. Тук живееше художничката Анна Фен.
Една ранна лятна вечер тя обикаляше наоколо из големия пазар и наблюдаваше хората. Имаше тренирано око. „Повечето хора не са красиви“, мислеше си тя. Обикновено представляват случайна комбинация от елементи на двамата им създатели. Дълги ръце и крака от татко, но мънички длани и сгънала от мама. Почти никой не се отличаваше с хармонична цялост. Почти никой не правеше впечатление. Независимо от това тя знаеше, че не става въпрос дали човек е тежък или лек, груб или фин, а как се движи в пространството — със съзнанието кой е и с гордост за движеща сила. Или е натъпкан в нещо, с което не се самоопределя. И тогава в едно открито заведение видя Андреас да седи с приятел. Първото, което видя, бе, че той скучае. Животът не му беше достатъчен. Имаше нещо важно, което досега не бе открил. Не особено оригинално, това важеше за повечето хора. Но той не седеше там с втренчено изражение, въртейки постоянно глава след момичетата, или погълнат от въпроса дали пък някой не наблюдава тъкмо него. Седеше напълно спокоен, опънал дългите си крака под масата. Анна видя кожените обувки на фона на паважа и памучната риза на фона на светлата кожа; леко движещата се коса, тънките пръсти около чашата. Той почти лежеше в стола, опрян само на двата задни крака. Само това, че седеше по този начин, в перфектно равновесие, с риск да се преобърне и да си тресне главата в камъните, а все пак изглеждаше така отпуснат, така безразличен, така неуязвим, й направи впечатление. Огледа приятеля му. Не си подхождаха. И двамата бяха потопени надълбоко в по половин литър бира, но все още не пияни. Инак изглеждаха като повечето младежи. Не принадлежаха към никоя определена група, не бяха рокери, пънкари или контета, а обикновени момчета на малко под двайсет. Но Андреас притежаваше неангажирана елегантност и разкошна грива, дълга до раменете му. Тя се опита да си представи цвета. Ако смеси карминеночервено, печена сиена и светла охра и добави няколко отблясъка от слонова кост, тогава вероятно би го наподобила. Приближи се. Раздели лицето му на части, както правят художниците: челото, страните, очите, челюстта и осъзна, че той не е така поразително красив по класическия начин. Очите му бяха леко по-дълбоко разположени, носът — дълъг и тънък, извит, а към върха слизаше надолу към устата, леко по-малка от идеалната, но правилна и красива. Брадичката беше тясна и издадена. Над дясната вежда имаше белег по рождение, почти преминаващ навътре след границата на косата. Общият ефект беше силен. Невъзможно бе да го игнорираш. Беше слаб, с дълги крайници и освен това се отличаваше, въпреки възрастта си. Поигра си с мисълта как ли изглежда гол. Има нещо в младите момчета, което изчезва, докато се превръщат в мъже. Моментът, в който тялото се колебае преди последната крачка към тежестта на възрастния. Сега той се намираше там. Кожата му имаше отблясък, напомнящ сметана. Беше или студент, или момче на първата си нископлатена работа. И сигурно се нуждаеше от пари. За миг му обърна гръб. Взря се към една осветена витрина в рокля, която не можеше да си позволи. Не, бъди честна, прекалено къса е за теб, Анна! Засмя се на себе си и пак се обърна. Не искаше да го заговаря, докато са двамата, боеше се да не го изложи. Затова зачака търпеливо. Рано или късно един от тях щеше да отиде до тоалетната под пазара. Докато чакаше, тя го постави в позата, която веднага реши, че ще му подхожда. Това вяло, безразлично изражение също представляваше поза, броня, която използва. Приятелят му не го схващаше. Той изглеждаше по-млад и вероятно малко по-тъп. Освен това той внезапно стана и изчезна. Анна Фен бързо пристъпи към действие. Отиде до масата и се приведе.
— Аз съм художничка и винаги се нуждая от модели. Ако имаш интерес да спечелиш няколко крони, позвъни ми на този номер. Казвам се Анна.
Подаде му картичка с името и телефона си. Той не се изненада, но се взря в нея с известно любопитство. Взе картичката, погледна номера и я пъхна в джоба на голямата си риза, която беше широко отворена. Тя видя част от тесните му гърди.
Читать дальше