Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— За да няма недоразумения — добави тя, — говоря за акт.

Той разбра и кимна. По-късно вечерта й позвъни от една будка. Тя си помисли, че живее с родителите си и не иска да замесва никого. На следващата вечер стоеше на вратата. Съблече се, без да се колебае, но хвърляше бързи погледи в нейна посока. Значи никога не го бе правил. Тя делово му посочи как да застане, но си позволи и малко майчина топлина. С удоволствие би му показала и нещо друго, но, за бога, беше достатъчно възрастна, за да му е майка. Първата вечер направи само една бърза скица. Убеди се, че той може да позира в това положение дълго време, без да му е неудобно. После той се облече и си тръгна. Оттогава идваше всяка седмица по същото време. Не се опознаха истински. Андреас никога не говореше за себе си и не проявяваше интерес да узнае нещо за нея. Нямаше планове или желания за бъдещето. Понякога говореше за приятеля си, Зип. Или, при нужда, за някой филм, който му беше харесал. Или за музика. Нищо друго. Поривът дойде внезапно. Тя се оказа неподготвена, никога не го беше планувала. Мечтала, може би, кой не би? Една вечер, насред работата, той сякаш изчезна. Вече не позираше. Погледът му изчезна в една от големите картини на стената. Част от динамичността на тялото му изчезна. Тя понечи да отбележи този факт, но промени решението си. Наблюдава го дълго, без той да забележи — стаила дъх, неподвижна, с палитрата в ръка. Знаеше, че не мисли за нея, би го забелязала. Приближи се тихо до него. Той се стегна, отново зае първоначалната поза. Но тя вече го бе видяла неподготвен. Не му хареса. Тя искаше да го успокои. Усмихна се кротко и го погали по бузата. Но когато почувства кожата му под ръката си, вече не можеше да спре. Скулите му, високи и красиви, изпъкваха ясно изпод бялата кожа. Той не се извърна. Стоеше неподвижно и я остави да го гали. Светлината от лампата вляво беше силна, предвидена за работа. Тя виждаше и най-малката пора в кожата му, тънките вени по слепоочията. Клепачите като копринена хартия. От кожата му миришеше на кожа, а от косата — на коса. Той се подчини и я остави да вземе каквото иска. Тялото й беше спало дълго. Нещо се събуди, обзе я, заструи бавно и потече. Изпитваше желание да се отдаде, да обича на живот и смърт, да крещи и да дращи, но се вразуми. Не искаше да го изплаши. После, когато той си тръгна, се съвзе. В него нямаше пламък. Тя си помисли, че тук страстта тепърва следва да се разпали, та той бе толкова млад. Все някъде трябваше да я има. Но никога не я намери. И все пак продължаваха. Всеки път, когато тя свършеше с работата си, си лягаха. Той никога не поемаше инициативата, винаги посягаше тя. „Никога не бива да завърша тази картина!“ — мислеше си, без да се срамува. Бяха възрастни хора. Дълбоко в себе си се надяваше той да се хвали с това пред другите.

Продавам пердета, спално бельо и платове в магазин с много добра репутация. Прибирам се в пет часа. През останалата част от денонощието обикалям вкъщи и шетам. Не идва почти никой, рядко приятелката ми или може би синът ми. Ингемар. Слушам учтиво какво ми говори. Никога не ме кани на гости или нещо подобно. Прекалено трудно ни е. Срещите ни са по-скоро задължение, сеанс, по време на който се контролираме взаимно. Дали всичко е парел. Хубаво е понякога да мога да споделя в службата, че Ингемар е бил у дома на кафе предишния ден. Толкова е истинско и вярно. Компаниите, общуването с други хора, усещането на миризмата им или мисълта, че те усещат моята — всичко това е повече, отколкото мога да понеса. Ходя до магазина през равни интервали от време и купувам необходимото. Никога нищо излишно. Понякога посещавам библиотеката и вземам биографии. Или преглеждам вестниците. Безплатно е, както знаете. Там съм точно преди края на работното време, тогава е тихо и никога няма опашка пред гишето. Библиотекарят е мъж. Изглежда тъжен. Навярно е тежко да трябва да прочетеш всичко.

Не говоря със съседите. Ако викнат през оградата, и аз викам в отговор, но продължавам да вървя. Не съм нещастна, но не съм и щастлива. Не познавам никого, когото и да било. Лекарят, при когото се преглеждам веднъж в годината, твърди, че съм здрава като кон. Съобщава го строго предупредително и аз знам накъде бие, но той не разбира. Не успявам да обясня. В него няма нищо лошо, не се преструва, просто седи и ме гледа. Иска да означава нещо за мен, но няма сили за това.

Хората са сложни. По-лесно е да обичаш неща, предмети или може би животни, но те така миришат и оставят козина, ако не и по-лоши неща. Вечерите ми отиват да поддържам къщата подредена. Мия, подреждам, бърша прах. Навсякъде е чисто. Накрая сипвам по малко белина във всички канали. Тя убива бактериите и премахва миризмите. Зад къщата имам красива градина с малка беседка. Ако седя навън през лятото, пускам брезент. Така, в случай че някой застане зад плета да зяпа, няма как да ме види. Не че седя само по сутиен, не би ми хрумнало. Обаче харесвам това затворено пространство. Никога не съм тормозила никого. Никога не съм поставяла големи изисквания, никога не съм била неблагоразумие. Не укривам данъци, не крада в магазина, плащам всичките си сметки ден-два преди крайния срок. Случва се да пийна малко вино събота вечер, но никога прекалено много. Гледам телевизия. Следя вестниците, знам какво се случва навън на улицата, в Алжир и Руанда. Спя добре, сънувам рядко и не се страхувам от смъртта. В действителност често ми се нека да умра — ей така, в червения стол, без да разбера; до прозореца, с лице, огряно от слънцето. Последното, което ще почувствам, е лека топлина. Толкова тъжно ще бъде, когато вече няма да ме има!