Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Висят като пуйки — промърмори Андреас. — Дори не се дърпат, разтварят крака, преди да е започнало всичко.

— Няма да дойдат с нас, ако ще гледаме „Блейд Рънър“ — разтревожено констатира Зип. — Какво ще кажеш за „Денят на независимостта“?

— Само през трупа ми.

Андреас отиде до бара. Извади една от банкнотите на Гина от джоба на ризата си. Дори и не погледна към двете момичета. Ела и ни вземи, ела и ни вземи! — молеха се закръглените рамене. Дано стане! Остави щедър бакшиш и занесе чашите на масата.

— Какво й е на приятелката? — попита Зип.

— Всичко — отвърна Андреас. — Горе в главата й се върти едно-единствено нещо.

— Боже, откъде знаеш!

— Там вътре се върти една повтаряща се лента. Повтаря се, откакто циците на девойката са били колкото сливи. Тя казва: харесвай ме, харесвай ме, за бога, харесвай ме! И всеки път, когато не се получи, остава страшно учудена. Не е за вярване, мамка му.

— Ами ти — промърмори Зип. — Как е със старите кранти, покрай които се въртиш? Какво казва тяхната лента?

Андреас отпи малка глътка.

— Харесвам те, харесвам те. Това е разликата.

Допиха леденостудената бира. Бяха забравили за детето, както и искаха. Малко по-късно седяха в стаята на Зип на приземния етаж и зяпаха „Блейд Рънър“. Андреас беше напълно погълнат. Зип мислеше за момичето с тесния пуловер.

— Тоя тип, дето прави хартиени фигурки — Зип кимна към екрана, — е от лошите, нали?

Андреас простена.

— Нали каза, че си спомняш всичко?

— Сега си спомням. Изкуствените хора, репликантите, които живеят само четири години.

— Точно така, Зип. Радвай се на отреденото ти време.

Андреас скъса ъгълчето на един вестник на масата.

— Мога да ти сгъна един малък надървен хуй.

Наведе се към екрана.

— Сега ще си поръча едно цин чао. Мамка му, това е страшно добро. Саломе и змията.

— Гледал съм го и преди — повтори Зип кисело.

— Начинът, по който умира — продължи Андреас разчувстван, — толкова е яко! Когато минава през стъклото.

— Нарича се забавен кадър. Не е особено новаторско.

— Нищо не разбираш — възпротиви се Андреас яростно. — Погледни я! Облечена е само в прозрачен дъждобран. Ами кръвта в пластмасата, където влизат куршумите! Това е направо гениално. Смъртта на Саломе. Просто е великолепно. И това е добро! — продължи. — „Can the maker repair what he makes?“ 7 7 Can the maker repair what he makes? (англ.). — Може ли създателят да поправи творбата си? — Бел.прев. — Погледна към Зип. — Да вкара очните ябълки в главата на човек само с палците си. Ти би ли успял?

Зип не вярваше. Но му хрумна мисълта, че Андреас може би е репликант. Въодушевяваше се единствено при вида на своите. С имплантирани спомени и вграден сензор за усещания, също както Рой Бети. Модерен дизайн от „Тайръл Корпорейшън“. „Боен модел Нексъс 6“. Скоро щеше да стане жертва на самоунищожаващите се клетки. Дори музиката на Вангелис щеше да присъства в надписите. Зип бе на косъм да заспи.

— Wake up. — Андреас го удари по рамото. — It’s time to die. 8 8 Wake up. It’s lime to die. (англ.). — Събуди се. Време е да умреш. — Бел.прев.

Искам да живея на спокойствие. Цената за това е да не се броя, да не ме забелязват, да не ме смятат за важна. Не ме вземат на сериозно с кафявото палто. И това другото на всичкото отгоре, да, ако хората знаеха, да не дава Господ, но най-лошото от всичко…

Здрава съм, казва лекарят, нищо ми няма. Здрава като кон. Това животно ме преследва. Ходя бързо, движа се с лекота, макар да съм здраво сложена. Някой би рекъл пълна, но във всеки случай не ми липсват форми. Не съм висока и това ме устройва, жените трябва да са дребни. Другите са толкова различни от мен, това е странно. Аз съм почти невидима, никой не ме забелязва. Автоматично се отместват, ако вървим един срещу друг по тротоара. Но не виждат заради кого се отместват, аз съм просто сянка в ъгълчето на окото им. Това не ме отчайва, не познавам друго отношение. Е, имам син. Ингемар. Като малък го носех, люлеех го и го милвах. Бях почти учудена от това, което имах — фактът, че зависеше от мен, че щеше да умре, ако го оставех. Тогава Ирма разцъфтя. Беше абсолютно необходима на друго човешко същество. Беше животът или смъртта! Но това не продължи дълго. Нищо не е завинаги. Той порасна, задмина ме и започна да отбягва погледа ми, докато говори с мен. После се изнесе. Случва се. Аз съм невидима, ужасяващо обикновена, непоносимо различна. Познавам няколко души, познавам ги по-добре отколкото те мен. Само си мислят, че ме познават, но грешат. Грешат във всяко отношение.