Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Всъщност не се страхуваме истински от смъртта. Боим се само да не бъдем забравени. Знаем, че ще ни забравят и мисълта е непоносима. Не сте ли съгласни? С времето се превръщаме в редки гости в съзнанието на хората, които сме оставили — онези, които опразват къщата след теб и поделят всичко помежду си. Правят боклук. И забравят. Ако човек знаеше, че всяка вечер някой пали по свещ и мисли за него, сеща се за няколко кратки секунди, тогава бихме могли да напуснем земята в мир. Никой няма да запали свещ за мен. Кой би го направил? Самата аз наредих нещата така, че да ме споменават с ужас и учудване. Сътворих градска легенда. Вероятно ще искат да сложат снимката ми във вестника. Изхвърлих всички, с изключение на една, на която съм почти млада, някъде около четирийсетте. Най-лошото да умреш не е смъртта и погребението. Това е толкова обикновено и бързо преминаващо: мъртъв и погребан. Страшното са часовете преди това, когато попаднеш в ръцете на живите. Те все пак са просто хора. Представям си част от онова, което ще кажат. Няма да предавам думите им, но те идват. Нали ги усещам.

Андреас вървеше, местейки бавно дългите си крака, Зип крачеше енергично до него. Бяха се запътили към реката. Водата ги привличаше. Не си даваха сметка дали е заради равномерния ромон, или заради светлините, трепкащи по черната повърхност. Въздухът беше студен. Зип топлеше ръцете си в джобовете на якето. Намериха си пейка и седнаха мълчаливо. Когато пред очите ти тече вода, няма нужда да говориш. Вглъбени в себе си, те си представяха какво би било, ако паднат в реката и се наложи да се борят с течението и студа във водата. Цареше сериозна тържественост. Зип мислеше с тъга за момичето с раирания пуловер и се почесваше раздразнено по чатала.

— По един nightcap 11 11 Nightcap. (англ.). — Питие преди лягане. — Бел.прев. . Това ни трябва сега.

Андреас кимна и продължи да се взира в течението. Черно и тежко, то никога не кипваше истински. Бяха похарчили парите на Гина.

— Появи ли се някоя бабичка с чанта, мамка му, ще я открадна. Просто я отскубвам и бягам.

— Направихме достатъчно за днес — промърмори Зип. — И между другото — възрастните дами спят по това време.

Отново замълчаха. От площада зад тях се чуваше тихо мърморене, смях и псувни. Имаше много пияни. След като бяха пили цяла вечер, за да натрупат смелост и самоувереност, сега хората излизаха да покажат на какво са способни; готови за битка, така да се каже. От опашката за такси до тях стигнаха признаци за бутане и караница, чуха отделни думи. „Маймуна“. „Гаден турчин“.

— Дявол го взел! — рязко възкликна Андреас. — Ще оскубем някого.

— Кого ще оскубем?

— Който и да е.

— Успокой се!

Зип не разбираше какво е обхванало Андреас. Не приличаше на себе си. Нещо се надигаше в него. Обърнаха се едновременно и впериха поглед към града. Търсеха ранено животно, някоя лесна плячка. Но повечето можеха да се защитят прилично. Дори бе възможно някой да ги набие. В търсене на отдушник те бяха и уплашени от собствените си планове, които се пробуждаха дълбоко в тях. Зараждаше се интуитивно усещане за това докъде рискуват да стигнат, ако продължат по същия начин. Сякаш приближаваха края на дълъг процес, започнал много отдавна. Страхът им даде доза адреналин. Беше хубаво. Тръгнаха нагоре към стоянката за таксита. Минаха покрай все още опънатата шатра на бирарията, сега с отопление. Скръцнаха със зъби от раздразнение, чувайки смеха и звъна на чаши. Прекосиха главната улица, подминаха кметството. Зип установи, че приближават църквата. Андреас водеше, а той се влачеше подире му. Не разбираше защо отиват там. В момента никой не се грижеше за гробовете. Нямаше старици с чанти, пълни с парите от помощи. Църквата се разстилате на височина над площада и несъмнено представляваше сградата с най-благоприятно разположение в града. „Там е щял да се намира дворецът, ако градът е имал крал“ — мислеше си Зип и поглеждаше изпод вежди Андреас. Обикаляха между гробовете. Четяха надписите на надгробните камъни. „Аз съм пътят, истината и животът“. Андреас стоеше с ръце, прилепени към бедрата и четеше текста. Зип риташе в земята, объркан.

— Тук свършва — промълви Андреас.

Зип зяпна.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко. Това, което сме.

Зип смутено се огледа около себе си. Тишината и мракът ги обгръщаха.

— Какво ти става? Зарежи работата утре — предложи той. — Хайде да се махнем от града. Ще измислим нещо, ще отидем в Швеция, дявол да го вземе.