Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Жената — прошепна без дъх. — Просто проклет блъф ли е?

— Не — Андреас бе забил поглед в краката си. — Тя е… алиби.

— Аха, дявол го взел! Алиби?

— Ти се хвана, нали?

— Спиш ли с нея, или не?

Зип не успяваше да се овладее, чувствата му бушуваха. Бе изгубил чувството си за преценка, не разбираше нищо, но едно бе очевидно. Андреас никога не се е интересувал от момичета, а той, какъвто си беше идиот, е бил сляп като кокошка. Нещастна кокошка.

— Спя с нея, но това е само алиби.

Най-накрая настана тишина. Прожектор на стената на църквата насочи лъч бяла светлина към петното, където стояха един срещу друг със стиснати юмруци. Зип имаше усещането, че всичко това е режисирано от никого там, горе. Някой ги беше поставил тук, някой му подаваше репликите. И това, което беше почувствал. И желанието, когато Андреас го докосваше, а после и желанието да го унищожи. Стоеше объркан, без да знае какво да предприеме. Оставаше му едно: да си тръгне. Всичко това се оказа трудно за него. Ако поне го беше подозирал, да го беше премисли няколко пъти, та да се подготви. Но тръгнеше ли си сега, всичко щеше да приключи. Завинаги. Имаше нещо, което знаеха и той, и Андреас. Приятелят му все още чакаше с юмруци, готови за нападение, или може би за защита. Отсега нататък щеше да му се наложи да живее със съзнанието, че Зип знае. И има вероятност да се раздрънка. А Зип трябва да живее с това, което направи Андреас. За няколко секунди желанието бе набъбнало в него. Все пак беше ръка като всички други ръце, като момичешка ръка. Онова между краката живееше, по дяволите, собствен живот! Каква всъщност е разликата? Искаше му се да преобърне всички надгробни камъни, да изтръгне всички растения, да смачка целия град!

— Това, че ти — Андреас заекваше, — това, че реагира така, не означава нищо. Съвсем естествено е, всички хора…

— Млъкни! — Зип изсъска яростно. — Отлично знам, че не съм обратен. Няма нужда да ми го обясняваш. Мамка му, дръж си устата затворена, Андреас!

Скубеше косите си. Изведнъж започна тихо да подсмърча, избърса си носа и сълзите; видя жълтата риза на Андреас да свети в тъмното. Светът рухна, но проклетата църква все още стоеше и настояваше на своето. Искаше да срине и нея! Не може да дружиш с педераст. Хората ще научат и тогава, естествено, ще си помислят, че и ти също… Така ще разсъждават те. Че са заедно или нещо подобно, че са се чукали години наред. Обърна се и тръгна. Стигна до ъгъла на църквата.

Отпред имаше пейка. Седна на нея. Трябваше да помисли. Как да си легне да спи след това? Човек не може да спи, когато цялото му бъдеще е очернено. Години наред е живял в лъжа, бил е лъган. Може би е бил обект на желание през цялото време, гост в мечтите на Андреас, докато е лежал на топло под завивката. Раменете му потрепнаха. Плачеше безмълвно. Андреас — обратен! Та това означава, че абсолютно всеки би могъл да е обратен. Значи не си личи отвън. Отнася се и за други негови познати, обикновени хора. Дори момичета. Мислеше си за Анита. Представи си Робърт да е бил алиби. Той и всички други, с които е спала. Но Анита е мъртва, така че няма никакво значение. Може би никой не е такъв, какъвто изглежда отстрани. А той самият? Да, по дяволите! Един добър приятел. Добър приятел ли е? Андреас наистина ли очакваше той да не му обърне гръб? Това вече е дяволски прекалено. И все пак нали приятелството е за това? Обаче всичките тези години! Има нужда от време. Поне няколко дни да помисли. Но той нямаше навика да разрешава проблемите си с мислене. А и замръзваше. Чу зад себе си стъпки от влачещи се крака. Знаеше, че е Андреас. Очакваше той да избере друг път. Зип седеше, вторачен надолу в чакъла. Искаше да излезе от положението, да се върне към онова, което бяха имали, но разбираше, че е невъзможно и се налага да намерят нов начин. Какво ще кажат хората, ако изведнъж престанат да се движат заедно? Открай време са все заедно. Даваше си сметка, че именно това би породило слухове. Мълвата ще тръгне първо като шега. Нали чу? Зип се е разделил с Андреас. В обувките му, намокрени от росата, пръстите му замръзваха.

— Ако някога отново направиш това, ще те убия!

Андреас разпери ръце.

— Никога няма да се повтори!

Свиха рамене. Зип стана почти механично. Тръгнаха едновременно с бавни крачки към каменната порта. Прекрачвайки я, нещо сякаш се затвори след тях и изчезна завинаги. Остана скрито вътре в тъмнината между гробовете. Зип си издуха носа. Остана доволен от щедростта си, когато изрече: