Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Аз ще я последвам — прошепна той. — Ще се успокои, когато остане само един. Ти претичай през градините нагоре, така че да не те види от пътя. Отиваме на гости на бабата!

Зип се подчини. Гледаше след жената и си мислеше колко е уплашена, може би си страхуваше, че ще умре. Обувките трополяха силно по асфалта. Андреас я следваше нагоре по хълма; Зип на свой ред се шмугна в една градина и се затича през храсти и овошки, невидим в тъмнината. Андреас продължи след нея, вече чуваше забързаното й дишане. Опита се да си придаде вид на небрежно шляещ се човек. Тя се обръщаше постоянно, а той, от своя страна, вървеше с равномерни крачки. Чувстваше се хладнокръвен, плъзна ръка да провери дали ножът е на мястото си. Тя вървеше и навярно се молеше. Насред стръмнината зави. Той си помисли, че сега тя се чувства почти в безопасност. Подмина отбивката към къщата й, хвърли поглед в нейна посока и чу стъпките й по чакъла. Една порта се затвори. В ключалката се завъртя ключ. В този момент той се намираше точно от горната страна на къщата, провря се през плета, промъкна се в градината, напълно скрит от тъмнината между дърветата. Стоеше и слушаше. Усети нечий дъх във врата си.

— Вътре е. Какво ще правим сега?

Очите на Зип светеха в мрака леко като пламъчета зад замъглен прозорец. Моят най-добър и единствен приятел.

Андреас помисли малко. Свали триъгълната кърпа от врата си и я остави да се плъзне между ръцете си.

— По дяволите. Ще удушиш бабичката ли?

Зип беше блед. В същия момент видяха, че светлината в къщата светна. Леко сияние падна от прозореца върху тревата.

— Да не ме смяташ за пълен идиот?

Андреас върза кърпата на лицето си, сега се виждаха само очите му. После измъкна шапката от джоба на панталона си и я нахлупи върху косата. Сложи ръка върху рамото на Зип и чудото се случи — той не я отблъсна. За миг коленете му отмаляха от благодарност. Щяха да делят всичко. Грозната тайна в тревата до църквата и това, което бяха на път да извършат. Не нещо наистина голямо. Просто щяха да оберат парите на една стара жена. През трепкащите им сърца не премина нито едно колебание.

— Чакай тук. Аз ще вляза.

— Старата, естествено, е заключила — подхвърли Зип колебливо.

— Влизам, където поискам — гласът на Андреас прозвуча дълбок и категоричен. Щеше да изкупи всичко, което се бе случило. Голямата болка трябваше да бъде засенчена от нещо, чистият страх можеше да се окаже от полза. Рискът и напрежението владееха тялото му, изместили парализиращото чувство, което го обзе при църквата.

— Мамка му, Андреас — промърмори Зип. — Това е dirty business 12 12 Dirty business. (англ.). — В случая „мръсна работа“. — Бел.прев. .

— I am the business 13 13 I am the business. (англ.). — Аз съм бизнесът — цитат от „Блейд Рънър“, употребен във филма в друг контекст. — Бел.прев. — ухили се Андреас и изчезна зад ъгъла.

Не бе най-голямото и опасно животно в гората, но най-елегантното, най-бързото и навярно най-хитрото. Не се виждаше никакъв враг, само една лесна жертва. Зип се промъкна край стената на къщата. Не стигаше догоре, но през прозореца успя да зърне тавана и един полилей, сигурно в хола. Отвътре се чуха слаби звуци. Зип стоеше тихо в тъмнината. Дано само да не се появи някой мъж с пушка или проклето псе. Беше слушал достатъчно истории за това какво може да се случи. В същото време се чувстваше замаян от възбуда. Каква черна нощ със странна светлина и тези тихи дървета, и росата в тревата, която блестеше сребърна на лунната светлина. Облегна се на стената и прилепи ухо към хладния панел.

Какъвто беше красив, Андреас сигурно е имал всяко момиче, което е пожелаел. Лесно е да обичаш красивото. Вярващите говорят за съвършеното творение на Бог с глуповат блясък в очите. Но някои хора са необикновено грозни. Такива като мен, на които им се налага да се постараят неизмеримо повече. Да залагат на други качества, така да се каже. Но дори аз намерих някого или може би Хенри ме намери. Останах така изненадана, когато ми предложи, така трогната от проявената смелост, че мигновено казах да. Не разчитах някой друг да попита. Щях ли аз, Ирма Фюнер, да получа други предложения? С моите сключени вежди и прекалено дебели прасци? И костна структура като на кон. Не мислих особено дали го обичам, или не — никога не съм изисквала толкова много от живота. Нима и това не е работа, която трябва да се свърши? Какво значи да обичаш? Да имаш нужда от някого повече, отколкото имаш нужда от себе си? Или приятното чувство накрая да излезеш от себе си, да се издигнеш и да се вмъкнеш при някого другиго? Не знам какво друго на този свят би могло да ме освободи от мен самата, освен смъртта. А какво е мъка? Да изгубиш всичко това? Аз не скърбя дори за Хенри. Нито пък за сина ми, който никога не идва. Дали изобщо някъде в някого има поне една неегоистична мисъл? Сега ще помогна на Руни с това, защото тя ми помогна вчера с друго. Ако обичам това дете достатъчно силно, той ще ме носи на ръце после, когато остарея. Е, не и Ингемар. Но все пак се надявах. Равновесие. Покупко-продажба. Налага се да оцеляваме тук, да пазим равновесие на тази строителна площадка, която представлява светът и която никога няма да бъде завършена. Строим ли, строим, не смеем да спрем, докато строим, имаме надежда, че един ден нещо ще се издигне и ще надмине всичко останало. Тогава срещаме някого и се издигаме нагоре. Останалото са хормони, които ни изпълват, топлина, влага, едно туптящо сърце. Всичко, което тече вътре в нас. Биохимия. Разбирате ли ме? Хенри и аз — ние имахме дори деца. Живеехме като всички останали. Поне така си мисля. В началото, когато изчезна, се чувствах непривично, в къщата беше така тихо, но свикнах бързо. Беше ми добре сама. Не ми се налагаше да го разпитвам през цялото време какво мисли или какво иска да каже. Самотна съм, разбира се, но кой не е? Други неща са по-лоши. Болестите и болките. Унижението. Както Андреас ме унижи. Беше неразумен, но на първо място млад. Погледнато така, той навярно имаше право на разбиране. Всички ли имат това право? Не знам защо избра мен, може би случайно, така, както животът е случаен по един противен начин.