Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Руни звънна и ме покани да отида с нея на театър в реставрираната след пожара сграда. Кралят беше ходил да я открие, изживяване бе дори само полилеят сам по себе си — тя го беше видяла по телевизията. Пиесата се казваше „Случайни връзки“. Съгласих се, когато звънна, а трябваше да й откажа. Винаги съм смятала, че да се движиш из града през нощта е свързано с опасности. На площада продават хероин. Но тя не биваше да ме заподозре, да помисли, че може би не съм като другите, затова казах да. Тя е моето алиби. От време на време се налага да проявявам доза ентусиазъм, за да имам спокойствие през останалата част от времето. Приготвих се. Все още беше светло и дори не ми хрумна да се страхувам да извървя пеша двайсетте минути долу до центъра. Избрах морскосиня рокля с бяла яка. Отдолу си сложих хубаво бельо, копринени гащички и стегнат корсаж, който да държи всичко на мястото му. Обух обувките с високи токове — нали мястото не беше далеч. Излязох навреме. Седнахме във фоайето с по чаша портвайн. Ориентирах се къде е дамската тоалетна; винаги го правя. Руни бърбореше и се смееше през цялото време, а в промеждутъците се оплакваше както обикновено — било от младежта, било от нещо друго. От живота като цяло. Съгласявах се от време на време, защото има нещо подозрително около човек, който никога не се оплаква. Във всеки случай Руни щеше да стане подозрителна, затова отделих малко време да изкритикувам автобуса, че никога не идва по едно и също време, макар да бях вървяла пеша. Не простих и на телевизионните програми; на постоянно увеличаващата се престъпност в града; на некадърните млади; на боклука по улиците; на всичките синтетични боклуци в храната, знаете какво имам предвид. Тя кимаше и пиеше. Хубаво е да има с какво да си съгласен.

Бяха ни дали хубави места, ала на моменти не успявах да чуя репликите на актьорите. Изпихме по още един портвайн в антракта. Не разбрах пиесата, но си замълчах. Вдигнах безмилостно рамене и отбелязах: да, положително не е лоша, но бог ми е свидетел, гледала съм и по-добри. И Руни се съгласи. Сградата на театъра обаче е разкошна. В червено и златно, а полилеят е като мечта от кристал. Стотици миниатюрни призми. И светлината преминава през всяка една равнина. Руни каза, че е направен в Чехия. Подарък от „Спаребанкен“. Старият от 1870 г. използвал газ, но през 1910 г. го сменили с електрически. Започнал да искри. Георг Реш, изрече Руни важно, бил поел инициативата. Винаги бърза да покаже малкото, което знае. Отне ни известно време да излезем. Хората прииждаха отвсякъде и препречваха пътя. Чужди хора ме бутаха и притискаха, усещах всички отделни миризми, скъпи вълнени палта, тежки парфюми и дим от първите цигари. Чувах жуженето на гласовете им — едно развълнувано бръмчене, което се надигаше и спадаше. Ако си затворех очите, можех да се отпусна, да се оставя на течението. Но с изкушенията се справям без затруднения. Започвам да си мисля за следващия ден, който неотменно идва. Задържах погледа си върху палтото на Руни. Струпаше ми се, че ще ме размажат, а освен това се затруднявах да дишам. По-добре е да гледаш телевизия или да прочетеш някоя книга. Най-накрая все пак излязохме и тълпата се пръсна във всички посоки. Руни щеше да повърви, тя живее наблизо. Аз казах, че ще си взема такси. Надявах се шофьорът да е норвежец. Не съм расистка, но не разбирам хората, които говорят развален норвежки. И тогава те се дразнят. А миналото им не е било леко, не, просто искам да им спестя Ирма Фюнер. Затова се надявах на норвежец.

За да стигна от театъра до стоянката с таксита на площада, трябваше да мина две доста дълги пресечки. Вървях покрай реката и спрях на ъгъла. Взрях се нагоре към безкрайно дългата опашка от млади хора, които се бутаха и ръчкаха, псуваха и крещяха. Не можех да застана там за нищо на света. За кратко се поколебах, докато замръзвах, без да съм в състояние да взема решение, а това е непривично за мен. Чисто и просто трябваше да вървя. До полунощ оставаха пет минути. Поглеждайки нагоре към осветената църква, си помислих както децата: „Това е часът на духовете“. Огледах се объркана, но видях само шумната опашка за таксита и няколко мотаещи се самотници. Една свободна кола се плъзна до другите, изгаси лампата и отново изчезна. Дали да не изчакам на ъгъла, докато опашката намалее? Тогава една двойка приближи и застана най-отзад. Запалиха по цигара. Пресякох площада и поех по главната улица. Нямаше опасност, докато вървя по главната улица, а тя стига чак до парка. Чак там става наистина тъмно. Последният склон е оскъдно осветен. Вървях от дясната страна на пътя, колкото мога по-бързо, но обувките ми убиваха. Опитвах се да не привличам с нищо вниманието — все пак съм си аз — обувките обаче ме издаваха. Същия успех щях да имам и със звънче на врата. Ела и ме хвани, ела и ме хвани! — крещяха обувките. Имах пари в чантата, но не много. Не съм идиот. Само за такси. Минах край оптиката и магазина за велосипеди. По едно време ми се стори, че чувам стъпки зад себе си, но не се обърнах. Ако там имаше някого, щях да изпадна в паника. До вкъщи не оставаше много. След няколко минути всичко щеше да е свършило. Мислено си представях къщата, която щеше да ме посрещне с добре дошла — моята къща със зелени рамки на прозорците и външната лампа, предвидливо оставена да свети. Постоянно ми се струваше, че чувам нещо: леки стъпки, не трополящи като моите, и не се сдържах. Тогава ги видях! Двама млади мъже. Смъмрих се строго. Бяха хора по улицата, вървяха по същия път, толкова е просто. Но изглеждаше, сякаш ме зяпат, оглеждат ме като евентуална жертва, ние жените, нали сме истерични, винаги мислим за най-лошото. Но пък и знаем какво е да израснеш в един мъжки свят. Ускорих крачка. Обърнах се отново да провери. Все още биха там. Залепих се до витрините, за кратко се почувствах на сигурно на светлото. После отново навлязох в тъмнината. Когато се обърнах за трети път, единия го нямаше. Отдъхнах си — това беше добър знак. Беше си отишъл! Но не намалих крачка. Мислех си за всичко, което може да се случи. Не, не се страхувах, че ще умра. Нито пък молех Господ за това. Но има по-лоши неща от смъртта, които могат да ме сполетят. Внимателно ги премислих и си казах, че това никога не бива да се случва. Така си мислим понякога и то все пак се случва. Като онзи път, когато се разболях и се наложи да лежа в болница. Да се грижат за мен. Вървях по стръмното нанагорнище и си мислех за болницата и за всичко, което се случи. Истински кошмар, който почти засенчи причината да постъпя там. И помогна. Чувах стъпките през цялото време. Това, което ме плашеше, бе фактът, че той не ме задминава. Млад мъж с дълги крака — трябваше отдавна да е отминал. Вече виждах покрива на къщата, чувах как бие собственото ми сърце, краката ме боляха, потях се в тесния корсаж. Умишлено блъснах силно портата, сякаш някой в празната къща би чул и би станал от стола си. Оставаха ми само няколко крачки. Стълбите са с пет стъпала. Изведнъж се сетих, че не съм си извадила ключа и трябва да ровя в тясното пространство на чантата си. Стоях под светлината като жива мишена. За щастие обаче намерих ключа и го пъхнах в ключалката. Вратата се плъзна. От облекчение в гърлото ми се надигна плач. Младият мъж щеше да се прибере вкъщи и да спи. Вземи се в ръце, Ирма! Вперих поглед в тъмната кухня. И ахнах силно. В мрака светеше червено око. Кафе машината не беше изключена. Беше пълна до половината с кафе. Бях излязла от вкъщи, докато кафе машината е била включена, можеше да изгоря цялата красива къща, а тя е всичко, което имам. Изскубнах контакта. Миришеше на истинска пекарна. Запалих светлината и вдигнах каната от плоскостта. Трябваше да се подпра на кухненския плот. Дойде ми прекалено много. Посещението на театър, бутаницата, разходката из черния като нощта град, непознатият мъж и включената кафе машина. Изправих се. Щеше да мине много време, преди да ми се случи отново. Проклинах се заради това. Влязох в банята. Застанах с гръб към огледалото и пуснах роклята на пода. Измъкнах тесния корсаж през главата. Пъхнах ръце в един халат. Бял е, от чист инат халатът е бял. Обаче аз никога не нощувам в чужда къща. Застанах на вратата и се загледах в кухнята. В раираната пътека. Нещо за пийване щеше ми дойде добре. Имах вино в избата, затова навих пътеката и капакът в пода се показа. Хванах халката и я повдигнах. Тогава се случи нещо. Чух шум от коридора. Не бях заключила вратата! В ужаса си, заради светещата кафе машина, бях забравила да заключа; бях претичала през помещението с единствената мисъл да предотвратя катастрофата. Стоях вцепенена, взирах се и не вярвах на очите си. Един мъж приближаваше към кухнята с нож в ръка. Очите му, единственото нещо, което виждах под ръба на синя шапка, блестяха от решителност. На лицето си имаше кърпа, а погледът му бе вперен в чантата ми, която стоеше върху масата. В нея имаше двеста крони. Но имах бижута и сребърни прибори, както и още пари в сейфа вътре в кабинета на Хенри. Първите секунди всичко беше тихо. Той сякаш обдушваше стаята, все едно миризмата на прегоряло кафе го учудваше. После ме зяпна. Поколеба се, ножът трепереше. Направих крачка назад, но той ме последва, притисна ме към кухненския плот, допря острия нож под брадичката ми и изръмжа: