Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Парите. Дяволски бързо!

Коленете ми затрепериха. И нещастието се случи, не можех да го спра. По бедрата ми се стече топла струя, но той не забеляза, прекалено обсебен от ножа, който трепереше и издаваше колко е уплашен. Също колкото мен. Хвърлих поглед към кабинета на Хенри. Смятах да отворя сейфа, но краката отказваха да ме заведат дотам. Той се подразни, размаха ножа, блъсна ме със свит юмрук. Не силно, но аз се сепнах. Изкрещя глухо през шала.

— Размърдай се, дъртачке! Размърдай се!

Аз съм просто една възрастна жена. А той — един сополанко, личеше си по гласа му. Продължавах да стоя на мястото си. Той ме удари отново. Накрая успях да завлека крака през стаята и влязох в кабинета. Застанах пред сейфа, вторачена в ключа, и се напъвах да си спомня кода. Исках да повърна, да изтека. Бях готова да му дам всичко налично, все пак там нямаше кой знае какво — навярно около пет хиляди крони. Но не си спомнях кода. Той започваше сериозно да се нервира, инстинктивно си помислих, че е добре да го успокоя. Опитах се да обясня проблема с кода, че съм си го записала — листчето е в една каничка за чай, изхълцах, в една каничка в кухнята е! Той изкрещя, че няма време. Хвана халата ми най-горе при яката. Аз незабавно го загърнах по-плътно, защото се страхувах, и той разбра. Най-лошото би било да ме види гола. С една ръка дръпна колана и го задържа опънат, след това вдигна ножа и го преряза. Тежкият бял хавлиен плат се отгърна. Аз се прикрих с ръце, но беше прекалено късно. Той се вторачи в мен, отстъпи със странно изражение, не точно отвращение, но не разбираше какво точно вижда. Само поклати глава. Забрави за какво е дошъл. Секундите обаче отминаваха и постепенно му стана ясно. Онова, в което бе вперил поглед, бе черно. Показваше се през корема и завършваше в един плик, почти пълен и освен това разкъсан — острието на ножа го бе разрязало. Съдържанието се стичаше надолу по бельото ми. Не можех да гледам лицето му, обърнах се и се втурнах към кухнята, но той ме последва бързо. Спря пред мен с вдигнат нож.

— Не ме интересува… онова! Трябват ми пари!

Зад него, помислих си, докато усещах как по краката ми се стичаше нещо рядко, не напълно смляно, а миризмата, за която толкова внимавах, започваше да се разнася бавно около мен. Зад него зееше отвореният капак на избата. Той не го забелязваше, пристъпваше леко, но аз виждах, че е на път да избухне. Очаквах да ме наръга, ако скоро не получи, каквото иска. И тогава го блъснах. Чу се ахване, когато падна назад и надолу по стръмните стълби. По стъпалата се разнесе трополене, удари и тътен. Долових и един противен, глух звук, когато се удари в цимента; леко бълбукане, което продължи няколко секунди. След това стана тихо.

Зип чакаше в тъмното. Чу отделни звуци отвътре, женски вик, стъпки по пода. Взираше се напрегнато през прозореца, но виждаше единствено тавана и част от една картина. Мина цяла вечност. Защо Андреас не се връща? Огледа се наоколо за нещо, по което да се качи. В градината забеляза малка беседка, а в нея — няколко стола. Промъкна се натам, вдигна един и го занесе до прозореца. Натисна го силно в една леха с рози. Цветята го убодоха през панталоните. Покатери се и надникна над перваза. Видя кухненска маса и раирана пътека. Нищо друго. Никакъв човек. Цареше тишина. Объркан, стоеше на стола и чакаше, не проумяваше къде ли са. Да не би цялото начинание да се е провалило? Да се е случило най-лошото? Нима ченгетата са на път? Мамка му! Скочи обратно на земята, но в същия момент чу слаб шум. Обърна се с облекчение и се взря към ъгъла на къщата. Никой не идваше. Да не би Андреас да му е изиграл номер? Да е обрал старата, да е изчезнал с плячката и сега да брои парите долу на пътя, докато се хили при мисълта за Зип, който все още виси в тъмнината и чака? Отново скочи на стола. Стоя цяла вечност, докато вратът го заболя. Изведнъж видя вътре жена. Излезе само по нощница от една врата и се свлече на стол до масата. Изглеждаше невредима, това поне беше нещо. Реши да изчака тя да предприеме нещо. Дали ще се обади на полицията? Или вече го е направила? Зип скочи отново на земята, заобиколи бързо къщата и остана полускрит зад ъгъла. Никой не се появи. Изтича обратно и пак надникна. Тя продължаваше да седи там. Ослуша се за сирени в далечината, но не чу нищо; само едно слабо жужене от града, който се намираше малко по-надолу. Почувства се уморен и объркан от всичко случило се през този нереален ден. Потърси цигара. Дръпна си силно и видя дългия горящ край да свети червено в тъмнината. Докашля му се, но успя да се сдържи. Изпуши цигарата докрай и отново се качи на стола. Бог да му е на помощ, тя все още седеше там в абсолютно същата поза. Жената, естествено, бе изпаднала в шок, това поне разбираше. Но той не можеше да стои там цяла нощ. Трябваше да си тръгне. Да се махне сам от тъмната градина. Не става! Но времето минаваше. Бе чакал дълго. Измъкна се тихо през портата, докато в главата му се въртеше: Къде, но дяволите, къде, дявол да го вземе, е Андреас?