Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Втори септември.

Добре облечена жена на средна възраст влезе в приемната. Спря и се огледа. После се запъти с дребни, енергични стъпки към малкия стъклен кафез. Погледнато от главния вход, в него имаше нещо абсурдно. Но госпожа Бренинген се чувстваше изключително добре вътре. Там беше защитена, не усещаше и полъх от онези, които обслужваше. Нямаше нужда да ги докосва. Представляваше един вид светофар. Червено или зелено. По-често червено. Повечето от тях трябваше да седнат и да чакат, докато някой не сметне за редно да ги извика. Жената се задъхваше. Госпожа Бренинген мигом предположи: влизане с взлом или обир. Отнели са й нещо и сега с изпълнена с негодувание. Имаше трескави червени петна по бузите, а червилото й стоеше на сухи гранулки около ъгълчетата на устата. Госпожа Бренинген се усмихна вежливо през стъклото.

— Искам да говоря с някой полицай.

— За какво става въпрос.

Жената се държеше резервирано. Очевидно нямаше желание да посвети някаква си нещастна рецепционистка в случая. Но нещата стояха така, че всички тук имаха различни задължения и беше важно да попаднеш на правилното място. А най-важно бе да се разбере дали тя изобщо има някаква работа тук. Службата за издаване на лични документи, например, бе преместена по-надолу по улицата.

Жената потъна в мислите си. Спомни си потискащата тишина в къщата. Макар никога да не бе шумно толкова рано през деня, тя веднага бе усетила, че нещо липсва. Нещо съществено. Приближи се до вратата на стаята му, вървейки заднешком като рак. Отвори я и погледна. Не беше там. Объркана затвори вратата. Спря и прехапа долната си устна. На вратата му имаше плакат, който висеше там от години. Но сега тя го видя за първи път. „Kneel in front of this brilliant genius“ 16 16 Kneel in front of this brilliant genius. (англ.). — На колене пред този брилянтен гений. — Бел.прев. . Съвзе се, защото жената в будката се покашля, но не отговори на въпроса.

Госпожа Бренинген представляваше държавна институция и не възнамеряваше да се препира. Позвъни в кабинета на Скаре и кимна към двойната стъклена врата. Жената изчезна по коридора. Скаре стоеше на вратата и чакаше. Тя го огледа от горе до долу, явно не особено въодушевена от това, което вижда.

— Извинете. Да не би да сте аспирант или нещо подобно?

— Моля?

Той премигна.

— Въпросът е сериозен.

„Предположих, след като си дошла тук“, помисли си Скаре. Усмихна се, припомняйки си една дума от Библията за търпението.

— Казва се студент — уточни той учтиво. — Не, завършил съм. Нека си дойдем на въпроса.

— Искам да обявя сина си за издирване.

Той й показа един стол.

— Синът ви е изчезнал? От колко време го няма?

— Не се прибра тази нощ.

— Значи става въпрос за една нощ? — маневрирайки, той се връщаше на мястото си зад бюрото.

— Знам какво си мислите. Че няма причини за притеснение. Но строго погледнато, не може да знаете. Не го познавате.

Скаре леко поклати глава. Познаваше тази ситуация. Синът не се е прибирал и преди. Сега тя иска да си отмъсти веднъж завинаги и да му вгорчи живота. Няма значение, той все пак трябва да си свърши работата. Извади стандартен формуляр „Съобщение за изчезнало лице“ и се приготви. Попълни населеното място, датата и часа, собственото си име и служебното си положение.

— Пълно име на изчезналото лице?

— Андреас Николай Винтер.

— Галено име или прякор?

— Няма, никога не с имал.

— Роден?

— 04.06.1980.

— Постоянен адрес?

— Живее при мен. Улица „Капелен“, номер 4.

— Добре. Нужно ми е описание. Ръст и телосложение. Носи ли очила, такива неща.

Тя се зае да описва сина си. Без брада, без очила, никакви отличителни белези, хубави зъби, източен диалект, нормално психично състояние. Сто осемдесет и пет сантиметра височина, светлосини очи, хм, на границата със зелените, ако трябва да бъдем точни, дълга, къдрава, червеникавокафява коса. Нищо специално в походката. Скаре пишеше. В съзнанието си изгради картина за изчезналия, която едва ли отговаряше на действителността.

— Използва ли карти за плащане? — попита полицаят.

— Не искаше да има.

— Случвало ли се е и преди да не се прибере през нощта?

— Това, мисля, няма значение за случая — отвърна тя кисело.

— Напротив — възрази Скаре. — Има.

— За да го пъхнеш най-отдолу в архива и да го сметнете за по-незначително.

— Вашият син е възрастен — подхвана Скаре внимателно, лавирайки по острието на ножа, който представляваше тази жена.

— Възрастен, няма що — тросна се тя.