Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

И той извика. В ужаса си съборих апарата. Навярно е чул как се блъска в пода. Кошмарът изобщо не бе свършил, той лежеше там долу и все още викаше. Трябваше да звънна за помощ!

Облякох си жилетка и се загледах в раираната пътека. Да звънна за линейка? Защо не съм се обадила по-рано? Откога лежи там? От около полунощ? Аха, сериозно? И защо? Защото си мислех, че е мъртъв. Що за отговор е това? Свлякох се на един стол. Виждах само покривката на цветя, неизменната покривка, чиито цветя бих избродирала с тези ръце, бод след бод. Отне ми цяла година, тя е моята гордост. Извинете. Отнесох се, но покривката е красива, стоя до нея. Малко кафе, може би? Вторачих се в кафе машината. Едва ли ще стане по-лошо от едно кафе. Станах и отворих крана. Той отново изкрещя, този път малко по-слабо. Включих радиото. Какво ли си мисли сега, като чува музиката? Че положително съм луда. Но не бях луда, именно това ме плашеше. Всъщност се чувствах с целия си разум. Една кутийка в мозъка ми все още стоеше отворена и болезнено ясна.

Долу е студено. Ако се промъкна и метна одеяло отгоре му? Няма да го гледам, просто ще го завия и ще изтичам обратно горе. Нуждаех се от време. Естествено, че ще го открият. Щях да наредя нещата така, но първо трябваше да намеря решение за себе си. Имаше прекалено много неща за обясняване. Нямам сили за това. Какво ли щяха да си помислят — Ингемар, колегите ми от магазина. Ами ако излезе във вестника? Погледнах навън. През прозореца видях градината. Малката беседка и края на плета. Видях покрива на съседната къща. Те виждаха кухненския ми прозорец от втория етаж. Спуснах пердето. Но размислих и го дръпнах обратно. По това време винаги стоеше дръпнато настрани. Всичко, което можеше да се възприеме като необичайно, трябваше да се избягва. Донесох одеялото от червения стол. Вълнено одеяло с ресни, твърде плътно. Когато си почивам след вечери, го отритвам настрани. Стоях с него в ръце. Какво ще си помисли той? Ще започне ли да крещи още по-силно? Дали хората на улицата ще го чуят? Започнах да навивам пътеката. Мушнах цялата си ръка в голямата халка. Отново се заслушах. Всичко беше тихо, сякаш той също слушаше. Бавно повдигнах капака. Знаех, че сега светлината ще падне отгоре и ще освети лицето му. Останах така с бумтящо сърце. Тогава чух няколко тихи стенания. Изглежда си мислеше, че спасението идва. Нищо не можеше да ми направи — трябва да се бе почупил при падането. Отказвах да възприема, че това се е случило в собствената ми къща. Стъпих на най-горното стъпало. Предстоеше ми лесна задача: да сляза надолу по стъпалата — всичко на всичко девет — да поставя одеялото върху него, после се обръщам и се качвам обратно. Щях да извърша едно добро дело. С ъгълчето на окото си видях бялото лице. Или малкото, което се показваше от него над кърпата. Защо не я бе свалил? Не можеше ли да движи ръцете си? През цялото време гледах в краката си, винаги го правя от страх да не падна, да си счупя нещо и да попадна в болница. До долу ми остана още малко, но трябваше да скоча, защото краката му препречваха последните стъпала. Разгънах одеялото, малко непохватно, защото бях нервна. И после го метнах отгоре му. В никакъв случай не биваше да поглеждам очите му, за да не ме обземат някакви чувства. Но усещах погледа му, знаех, че той ме гледа. Чуха се няколко бълбукащи звука. Взрях се в пода отдясно на главата му и различих локва кръв, вече съсирена. Обърнах се и тръгнах нагоре. Той наново закрещя. Искаше вода. Не беше пил отдавна. Не можех да го оставя да умре от жажда. Трябваше да се кача, да взема вода и да сляза обратно. „Най-ужасното от всичко е — помислих си, — да умреш бавно от жажда“. Дали можеше да пие от чаша? Или да изсмуче водата от мокра кърпа? Изведнъж се почувствах замаяна. И внезапно, без предупреждение, нещо друго, страшно вълнуващо, се прокрадна в съзнанието ми. Бавно се заизкачвах по стълбите и го обмислях. Не притежавах нищо на този свят. Ничие лице не се озаряваше при вида на Ирма Фюнер. Ала животът на този млад мъж лежеше в моите ръце.

Зип скочи от леглото. Беше спал на приземния етаж. И тогава си спомни всичко. Часът беше единайсет, вестникът бе пристигнал. Андреас вероятно е на работа. Каквото и да се бе случило през нощта, сега той е на работа. Обикаляше из железарията с кривата си усмивка. И също така е обратен, не беше за вярване. „Какво ми има? — мислеше си Зип обезпокоен. — Кое в сигналите, които излъчвам, го накара да се пробва? Да не би да са тесните дънки, за които все ми се подиграва? Дали и други педерасти са го пожелавали, без той да разбере?“ Стисна юмруци. Дланите му бяха потни. Какво ще каже, когато се срещнат? Можеха ли да говорят за секс и да се занасят както преди? Да забравят какво се случи — окей, в наложителни случаи; но да се правят постоянно, че няма нищо — дали ще се получи? Когато отидат заедно на кръчма, Андреас щеше ли да седи и да зяпа момчетата? Може би винаги го е правил? Къде се е дянал, по дяволите? Взираше се в „Блейд Рънър“ на масата. И тогава чу стъпки по стълбите. Майка му се показа на вратата.