Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Трябва ми такси. Ще ми повикате ли едно?

Скаре постави съобщението в пластмасов джоб, позвъни на централата и ги помоли да уредят кола.

— Моля ви, позвънете, когато той се появи. Не забравяйте.

Наблегна на думата „когато“. Госпожа Винтер изчезна. Излезе през вратата с твърда крачка и измъчено изражение. Приличаше на човек, изпълнил неприятно задължение без възнаграждение. Скаре остана на стола си, загледан в снимката. „Андреас Винтер — мислеше си той. — Признай си. Лежиш някъде под някоя завивка с адски махмурлук. До момиче, чието име не помниш. Предполагам, че е сладка, поне снощи е била. С малкото останали ти сили се питаш какво извинение да сервираш на работа. Силно главоболие. Симптоми на треска. С това лице положително ще омаеш шефа и ще го умилостивиш. Независимо дали е мъж, или жена“.

На вратата внезапно застана Конрад Сейер. Всеки път Скаре оставаше поразен от високия му ръст. Какво присъствие! Сега той се настани на свободния стол с изражение, сякаш го е правил със собствените си ръце. В следващия момент се наведе към обувките си и издърпа чорапите си нагоре. Ластиците им биха отпуснати.

— Има ли нещо?

Видя снимката. Взе я и я разучи щателно.

— Вероятно не. Но е красив. Няма го от вчера. Андреас Винтер. Живее с майка си.

— Изглежда наистина очарователен мъж. Провери дали не е привлякъл нечие внимание в града.

— Хубаво е, че госпожа Винтер не може да те чуе.

— Сигурно гуляе някъде. Има нещо около младите мъже и майчините тенджери. — Сейер беше умерено заинтригуван. Случаите като този бяха прекалено много, но и имаше редица други по-сериозни неща, които го занимаваха. Например Робърт, който за голямо отчаяние на адвоката, настояваше да се обяви за виновен за убийството на Анита. „А това ще се нареди — мислеше си. — Прибирай се вкъщи, Андреас“.

Новият ден си проправи път. Останах в леглото до девет. От спалнята се завлякох в кухнята. Смутих се от собствените ми тътрещи се стъпки. Наистина ли звучах така? Наистина ли беше така? Вторачих се в малката неравност под пътеката, създадена от желязната халка. В избата ти лежи мъртъв мъж и крещи, Ирма. Това е един реален кошмар, който няма да свърши! Отидох до телефона. Дълго стоях със слушалката в ръка. Накрая набрах номера на магазина, в който работех. Учуди ме, че си го спомнях. Че мозъкът ми не е окупиран изцяло от онова ужасно нещо в избата, че все пак функционира. Все още имах способността да извикам нужната ми информация, когато му потрябваше. Ние, хората, сме забележителни създания. Но се налагаше да звънна. На всяка цена трябваше да предотвратя вероятността някой да се появи на вратата ми. Мисълта причини неволен хрип в мен. Можех да лежа мъртва там, да лежа с дни, докато миризмата стигне до съседната къща. Попаднах на Мерете.

— О, не, Ирма, болна ли си? Да, извини ме, но ти никога не боледуваш, разбираш ме! Ще ги държа изкъсо, да. Остани си вкъщи, колкото ти е нужно.

Остана много доволна. Всички други са по-млади от мен, действам им потискащо. Сега им се отваря възможност да се развихрят и да говорят зад гърба на клиентите, колкото им сърце иска. И зад моя, разбира се. Изобщо не съжаляваше. Както обикновено имах право, винаги съм имала. Представих си Мерете в малкия кабинет зад щанда. Поглежда в магазина към Линда — онази с изкуствените нокти. Разменят си съзаклятнически усмивки. Не, не бях учудена, винаги съм го знаела.

— Благодаря — прошепнах. Гласът ми сякаш отказваше да ми служи.

— Ходи ли на лекар? — попита тя бързо, доволна, че е запазила присъствие на духа насред опиянението от радостта.

— Сега ще позвъня. Но вероятно ще отсъствам няколко дни.

— Не бива да мислиш за нас. Ще се оправим с магазина.

Да, помислих си, все пак никога не съм си въобразявала, че съм незаменима. Продължих: Сега чувам гласа на Марете за последен път — висок, подобен на чуруликане. Вече могат да правят каквото си поискат. Аз никога няма да се върна.

— Скорошно оздравяване — пожела ми Марете набързо. И в следващия момента изчезна. Тя плуваше в свое море, без да съзнава всъщност колко надълбоко е дъното. За момент ме обзе съжаление към нея, към всички млади, които знаят толкова малко.

За момент останах на мястото си и се заслушах. От избата не се чуваше никакъв звук. Реших, че вече е мъртъв. Не е преживял нощта. В противен случай сега щеше да крещи, щеше да е чул гласа ми и да вика за помощ.