Алисън Бренан - Опасна близост

– Двама – поправи го той. – Дъглас Чапман и Арън Дохърти. – Той разказа на агента на фБР за анонимното телефонно обаждане.

– О'Брайън – измърмори Виго.

– Моля?

– Ще ви обясня всичко, когато дойда при вас. Ще пристигна рано сутринта, шерифе,

– Колкото е възможно по-рано, защото щом се съмне, тръгвам към Долината.

Минаваше осем вечерта, когато Джо най-после се настани на удобното си бюро да пише.

Чуваше се само воят на вятъра, който навяваше сняг около хижата. Сутринта щеше да има огромни преспи. Тя се надяваше, че четиримата гости в бунгалата се чувстват добре. Беше ги проверила, когато снегът заваля. Бунгалата бяха най-близките до хижата и нямаха генератори, а се отопляваха с газени печки и камини с дърва. Бяха уютни убежища, идеални за младоженците и за двамата студенти – Брайън Бейтс и приятелката му Мари Уилямс – в най-южното бунгало, които смятаха да правят проучване за съвместния си научен доклад за лавините в курса по биология на дивата природа в Мисула. Бяха дошли предишния ден и тя подозираше, че възнамеряват повече да се любят, отколкото да работят, след като времето се беше развалило.

Извади на екрана романа, който пишеше, "Плачи, мила, плачи". Всичките ѝ книги носеха заглавия на песни на "Бийтълс". Идеята беше на редакторката, когато преди осем години озаглави първия си съвременен роман "Дръж се естествено". Този разказ обаче беше много по-различен от другите.

Джо бе изпускала крайния срок единствено след убийството на Кен и Тими. Загуби цяла година и мислеше, че никога повече няма да пише.

Но един ден, след като се върна в хижата, седна пред компютъра да поръча нещо за дядо си и в главата ѝ се появи идея. Музата ѝ се завърна и в писането намери по-голяма утеха, отколкото през годината на мизерно съществуване.

Сега, след като отново пишеше, нямаше да пропадне в мрачната емоционална пропаст. Можеше да контролира болката и мъката.

Беше си спечелила чудесни почитатели със завладяващите си романтични истории и семейни саги. Надяваше се, че няма да ги разочарова с нещо малко по-различно. Не беше писала роман като "Плачи, мила, плачи". Работеше с лекота, но се опитваше и да се съобрази с плана си.

Историята обаче не ѝ съдействаше. Джо за пръв път реши да остави разказът да я води.

Беше погълната от историята и пишеше трета страница, когато единайсетгодишната ѝ племенница се втурна в стаята ѝ, без да почука.

Внезапното движение я стресна.

– Лия – упрекна я тя. – Всичко наред ли е?

– Мама каза да те повикам. Уайът Макбрайд се обажда по радиостанцията и пита за теб.

Джо запамети И затвори файла.

– Случило ли се е нещо?

– Не знам. Мама не ми каза. Мисля, че е бясна, защото той те търси.

Трикси се беше влюбила в Уайът, който беше една година по-голям от Джо и три години по-голям от нея. Джо обаче знаеше, че сърцето на Уайът принадлежи на Грейс Уъртингтън. А Грейс пътуваше по света. Стоенето в Стогодишната долина не ѝ се нравеше. И на Джо не ѝ харесваше, но след като Кен и Тими бяха убити, това беше единственото място, където се чувстваше в безопасност.

Тя прегърна слабите рамене на Лия и двете слязоха по стълбите. Много обичаше племенницата си, но понякога не смееше да го показва. Трикси винаги се държеше странно, когато сестра ѝ поискаше да заведе Лия да правят нещо в Долината, например да се пързалят със ски или да карат моторна шейна в прохода Ред Рок. Джо предполагаше, че тя се разстройва, защото не може да прави тези неща с Лия, затова не настояваше.

Влезе в кабинета, където Уайът и Трикси бъбреха по високочестотния предавател.

– Джо дойде – каза Трикси.

Джо и Уайът се познаваха отдавна. Години наред той се срещаше с най-добрата ѝ приятелка Грейс Уъртингтън. Грейс отиде да учи в колеж на Източното крайбрежие и Уайът изпадна в отчаяние. Когато Джо се върна от Калифорния след убийството на Кен и Тими, двамата с Уайът подновиха приятелството си. От дълго време бяха доброволци към спасителната служба, и преди, и след като Джо живя в Калифорния. Уайът смяташе Кен за един от най-близките си приятели. Дори дойде в Калифорния за погребението му. Живееше в Енис, на около час път от хижата, когато нямаше буря.

– Хей, Уайът, какво става?

– Имам малък проблем. Намирам се в изоставената ферма на Кимбъл в северния край на езерото с шестима бойскаути. Бурята се разрази по-бързо, отколкото очаквах. – Говореше така, сякаш той беше виновен, че не я е предвидил.