Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Страйк никога не се бе движил в кръгове на хора, които обядват в „Сиприани“. Едва когато вървеше по Дейвис стрийт и слънцето напичаше гърба му и осветяваше в яркочервено сияние тухлената сграда насреща му, си помисли колко странно, макар и не неочаквано, щеше да е да се натъкне там на някого от братята или сестрите си. Ресторанти като „Сиприани“ бяха част от ежедневието на законородените деца на баща му. За последен път имаше известия от трима от тях, когато лежеше в болницата „Сели Оук“ и бе подложен на психотерапия. Габи и Дани бяха изпратили общ букет; Ал го беше посетил веднъж, като се смя твърде високо и се боеше да погледне към долната част на леглото. След това Шарлот бе имитирала Ал с неговия магарешки рев и нервно потрепване. Беше добра имитаторка. Никой не очакваше толкова хубаво момиче да е забавно, но тя беше.

Интериорът на ресторанта създаваше усещане за стил „арт деко“: бар и столове от светло полирано дърво, бледожълти покривки по кръглите маси и келнери и келнерки в бели сака и папийонки. Сред шума от приборите и гласовете на обядващите Страйк веднага забеляза клиента си, седнал на сервирана за четирима маса и разговарящ, за изненада на Страйк, не с една, а с две жени с дълги и лъскави кестеняви коси. По заешкото лице на Бристоу беше изписано желание да угоди, а може би да умилостиви.

Щом видя Страйк, адвокатът скочи да го поздрави и му представи Танзи Бестигуи, която му протегна тънката си и хладна ръка, но не му се усмихна, и сестра й Ърсула Мей, която пък въобще не подаде ръка. Докато минаха през церемонията по поръчване на питиета и подаване на менюта, съпроводена от прекомерното бърборене на Бристоу, сестрите подложиха Страйк на явен и критичен оглед, какъвто си позволяваха само хора от определена класа.

И двете бяха целомъдрено изрядни на вид като кукли в човешки размер, наскоро извадени изпод целофана на кутиите си: слаби в стила на момичетата от богати семейства, почти без ханш в прилепналите си джинси, с тен на лицата и някакъв восъчен блясък, особено забележим по челата им, с буйни лъскави коси, разделени на път по средата и безупречно подвити краища.

Когато Страйк най-после реши да вдигне очи от менюто си, Танзи запита без заобикалки:

— Наистина ли си син на Джони Рокъби?

— Според ДНК тестовете да — отвърна той.

Тя сякаш не можеше да прецени дали отговорът му целеше да е забавен или груб. Тъмните й очи бяха малко сближени, а всичкият ботокс и разните пълнители не бяха успели да изгладят киселото й изражение.

— Чуй, тъкмо казвах на Джон — рязко изрече тя. — Нямам намерение пак да излизам на публичен показ, ясно? На драго сърце ще ти кажа какво чух, защото ще се радвам да докажеш, че бях права, само не бива да издаваш пред никого, че съм разговаряла с теб.

Разкопчаната на шията й тънка копринена блуза разкриваше кожата й, опъната върху грозно изпъкналата гръдна кост, но въпреки това върху ребрата й стърчеше стегнат и закръглен бюст, сякаш взет назаем за този ден от някоя приятелка с по-налята фигура.

— Да бяхме се срещнали на по-дискретно място тогава — отбеляза Страйк.

— Не, тук е добре, защото никой не те знае кой си. Никак не приличаш на баща си. Срещнах го у Елтън миналото лято. Фреди го познава. Често ли се виждате с Джони?

— Срещал съм го всичко на всичко два пъти — отговори Страйк.

— О! — произнесе само Танзи и вложи в този звук равни части изненада и пренебрежение.

Някои от приятелките на Шарлот също бяха такива — с изрядни прически, скъпоплатено образование и скъпи дрехи, всичките скандализирани от необяснимото й влечение към огромния Страйк с неговата небрежна външност. Беше се сблъсквал с тях години наред — било лично или по телефона — с техните отсечено изговаряни гласни, със съпрузите им, работещи на стоковата борса, с крехката им безкомпромисност, която Шарлот така и не бе успяла да усвои като маска.

— Според мен тя изобщо не бива да говори с теб — намеси се неочаквано Ърсула. Тонът и изражението й щяха да са адекватни, ако Страйк беше келнер, захвърлил престилката си и седнал непоканен на масата им. — Мисля, че допускаш голяма грешка, Танз.

Бристоу подзе:

— Ърсула, Танзи просто…

— Аз си решавам какво да правя — сопна се Танзи на сестра си, сякаш Бристоу изобщо не се бе обадил и столът му седеше празен. — Просто ще кажа какво чух, и толкова. Няма да бъда цитирана официално, Джон прие да е така.

Очевидно тя също гледаше на Страйк като на член от кастата на слугите. Той се подразни не само от тона им, а и задето Джон даваше на свидетелите уверения, без да се е консултирал с него. Как можеше показанията на Танзи, които нямаше как да са излезли от друг освен от нея, да се запазят неофициални?