Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Това е палто „Домие-Крос“ — съобщи Ърсула и очите й леко се присвиха над чашата с вино. — Има списък на желаещите да си го купят, чака се към шест месеца.

— Говорим за Панзи Маркс-Дилън — уточни Танзи. — Лесно е да си сред най-елегантно облечените, ако мъжът ти има петдесет милиона. А Фреди е най-стиснатият богаташ на света. Трябваше да крия новите си тоалети от него или да лъжа, че са фалшификати на марките. Голям досадник умееше да бъде понякога.

— Винаги си изглеждала прекрасно — увери я Бристоу с поруменяло лице.

— Много си мил — отегчено подхвърли Танзи Бестигуи.

Дойде келнерът да вдигне чиниите им.

— Та за какво говорехме? — обърна се тя към Страйк. — А, да, за апартаментите. Щеше да идва Дийби Мак… Само дето не дойде. Фреди беше бесен, че не пристигна, защото беше пратил рози в апартамента му. Голяма скръндза е Фреди.

— Колко добре познаваш Дерик Уилсън? — попита я Страйк.

Тя примигна.

— Ами… той е пазач, какво има да му познавам? Изглеждаше приличен. Фреди все казваше, че е най-добрият от всички тях.

— Така ли? И защо?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, трябва да питаш Фреди. Желая ти успех — добави тя и се изсмя. — Фреди ще се съгласи да говори с теб на куково лято.

— Танзи — наведе се леко към нея Бристоу, — защо не разкажеш на Корморан какво си чула онази нощ?

Страйк би предпочел Бристоу да не се намесва.

— Ами… — подхвана Танзи — беше някъде към два през нощта, когато ми се допи вода.

Тонът й беше равен и безизразен. Страйк забеляза, че още в самото начало тя вече променяше версията си, разказана пред полицията.

— Така че отидох до банята да пия и когато на връщане тъкмо минавах през дневната на път за спалнята, чух викове. Лула казваше „Късно е, вече го сторих“, после мъж изрече „Ти си проклета лъжлива кучка“ и след това… след това я бутна долу. Видях я с очите си как пада.

Танзи направи леко пърхащо движение с ръце, за да илюстрира думите си.

Бристоу остави чашата си, изглеждаше потресен. Пристигнаха основните ястия. Ърсула пи още вино. Нито Танзи, нито Бристоу докоснаха храната си. Страйк взе вилицата си и започна да се храни, като се стараеше да не показва колко му е вкусна салатата с цикория и аншоа.

— Аз изпищях — прошепна Танзи. — Не можех да престана да пищя. Изтичах навън от апартамента покрай Фреди и хукнах надолу по стълбите. Исках да кажа на пазача, че горе има мъж, та да го хване. Уилсън излезе от стаичката зад рецепцията. Казах му какво се е случило и той, глупакът, се втурна на улицата да я види, вместо да хукне право нагоре. Ако го беше сторил на мига, можеше да го пипне! Фреди слезе след мен и ми се разкрещя да се прибера в апартамента, защото не бях облечена. Тогава Уилсън се върна, каза ни, че тя е мъртва, и поръча на Фреди да повика полиция. Фреди буквално ме извлече нагоре, бях в пълна истерия, и набра 999 от дневната ни. После дойдоха полицаите. И никой не повярва и една дума от онова, което им разказах. — Тя отпи от виното си, остави чашата и добави тихо: — Ако Фреди разбере, че говоря с теб, ще излезе от кожата си.

— Но ти си напълно сигурна, че си чула мъж горе, нали, Танзи? — намеси се Бристоу.

— Сигурна съм, разбира се — отвърна Танзи. — Нали току-що го казах? Твърдо имаше някой горе.

Иззвъня мобилният телефон на Бристоу.

— Простете — промърмори той и го вдигна, а после изрече: — Алисън… да?

Страйк чуваше плътния глас на секретарката, но не различаваше думите й.

— Извинете ме за момент — тревожно изрече Бристоу и стана от масата.

По гладките лица на сестрите пробяга злорадо изражение. Те отново се спогледаха и после за изненада на Страйк Ърсула го попита:

— Виждал ли си Алисън?

— За кратко.

— А знаеш ли, че са двойка?

— Да.

— Жалка история — коментира Танзи. — Тя е с Джон, а всъщност е луда по Тони. Познаваш ли Тони?

— Не — отговори Страйк.

— Той е един от старшите партньори. Чичо на Джон. Знаеше ли това?

— Да.

— Много привлекателен мъж. Не би погледнал Алисън за нищо на света. Така че тя се примири с утешителната награда.

Мисълта за обречената страст на Алисън очевидно пораждаше огромно задоволство у сестрите.

— Това сигурно е общоизвестна клюка в кантората? — попита Страйк.

— О, да — възторжено потвърди Ърсула. — Сайприън казва, че тя направо се излагала. Тичала като кученце подир Тони.

Антипатията й към Страйк изглежда се беше изпарила. Той не беше учуден, сблъсквал се бе с подобно явление много пъти. Хората обичаха да приказват, съществуваха много малко изключения, въпросът бе как да ги накараш да го правят. Някои, и Ърсула очевидно беше от тях, бяха податливи на въздействието на алкохола, други обичаха да са център на внимание, а имаше и такива, които просто се нуждаеха от близостта на друго мислещо човешко същество. Част от човечеството ставаше словоохотливо само на своята любима тема: можеше да е тяхната собствена невинност или нечия чужда вина; колекцията им от кутии за бисквити отпреди войната или, както в случая с Ърсула Мей, безнадеждното увлечение на грозна секретарка.