Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Седмица по-рано Страйк бе препращал обажданията на нежеланата си временна секретарка на гласовата поща. Днешното прие лично.

— Здравей, Робин, как си?

— Добре. Обаждам се да ви предам съобщения за вас.

— Казвай — рече Страйк и извади химикалка.

— Току-що се обади Алисън Кресуел, секретарката на Джон Бристоу, за да съобщи, че е запазила маса в „Сиприани“ за един часа утре, та той да може да ви запознае с Танзи Бестигуи.

— Чудесно.

— Отново пробвах с продуцентската компания на Фреди Бестигуи. Започнаха да се дразнят. Твърдят, че бил в Ел Ей. Предадох още веднъж молбата да ви се обади.

— Добре.

— Питър Гилеспи телефонира пак.

— Ъхъ — рече Страйк.

— Каза, че е спешно, и моли да му позвъните при първа възможност.

На Страйк му се прищя да й поръча да позвъни на Гилеспи и да му предаде да си го начука.

— Да, ще го направя. Слушай, би ли ми пратила в съобщение адреса на нощния клуб „Узи“?

— Непременно.

— И се помъчи да откриеш телефонен номер на Гай Соме, дизайнер е.

— Произнася се „Ги“ — поправи го Робин.

— Какво?

— Малкото му име се произнася по френски, „Ги“.

— О, да. Опитай се да откриеш номер за контакт с него.

— Разбрано — каза Робин.

— Питай го има ли желание да разговаря с мен. Остави му съобщение кой съм и кой ме е наел.

— Добре.

За Страйк не остана незабелязано, че тонът на Робин беше леден. След секунда или две му хрумна каква можеше да е причината.

— Между другото много ти благодаря за вчерашния есемес — каза той. — Прощавай, че не ти отговорих, щеше да изглежда странно, че пиша съобщение там, където се намирах. Чудесно ще е, ако се обадиш на Найджъл Клемънтс, агента на Дъфийлд, за да поискаш среща.

Враждебността й мигом се стопи, каквато бе и целта му. Когато заговори, гласът й бе с много градуси по-топъл; по-точно казано, граничеше с ентусиазъм.

— Но Дъфийлд няма как да е имал нещо общо, разполага с желязно алиби!

— Ще го видим колко е желязно — умишлено злокобно произнесе Страйк. — И още нещо, Робин, ако пристигне нова смъртна заплаха… обикновено идват в понеделник…

— Да? — възбудено отвърна тя.

— Прибери я в папката — каза Страйк.

Той не можеше да е сигурен — изглеждаше неправдоподобно, бе оставила у него впечатлението, че е много целомъдрена — но му се стори, че я чува как измърморва „Майната ти“, когато затваряше.

Страйк прекара останалата част от деня, ангажиран с досадна, но необходима черна работа. Когато Робин му прати адреса, той посети втория за деня нощен клуб, този път в Южен Кенсингтън. Контрастът с „Барак“ беше екстремален; „Узи“ имаше дискретен вход, все едно за елегантна частна къща. Над неговите врати също имаше охранителни камери. После Страйк взе автобус до Чарлс стрийт, където бе почти сигурен, че живее Ги Соме, и извървя най-прекия според него маршрут между адреса на дизайнера и лобното място на Лула Ландри.

В късния следобед кракът вече го болеше силно и той спря за почивка и още сандвичи, преди да поеме към „Федърс“, близо до Скотланд Ярд, където беше срещата му с Ерик Уордъл.

Беше поредният викториански пъб, този път с огромни прозорци почти от пода до тавана, гледащи към великолепна сива сграда от двайсетте години на двайсети век, декорирана със статуи на Джейкъб Ъпстайн. Най-близките от тях бяха поставени над вратите и се взираха надолу към прозорците на пъба; свирепо божество бе прегърнато от невръстния му син, чието тяло бе извъртяно по странен начин, така че гениталиите му бяха на показ. Времето бе довело до ерозия, заличила повода за шок.

Вътре във „Федърс“ игрални автомати потракваха, дрънчаха и святкаха в основните цветове; монтираните на тапицираните с кожа стени плазмени телевизори показваха мача на „Уест Бромич Албион“ срещу „Челси“ без звук, докато от скрити усилватели се разнасяше драматичният глас на Ейми Уайнхаус. Названията на бирите бяха написани на кремавата стена над дългия бар, разположен срещу широко стълбище от тъмно дърво с извити стъпала и блестящ месингов парапет, водещо към първия етаж.

Страйк трябваше да изчака, за да бъде обслужен, което му даде време да се огледа. Заведението беше пълно с мъже, повечето късо подстригани по войнишки; ала около висока маса стояха три момичета с портокалов тен и впити рокли с пайети, които отмятаха прекомерно изправените си изрусени коси и ненужно преместваха тежестта си от единия на другия крак върху високите си нестабилни токове. Преструваха се, че не забелязват как единственият самотен пияч, хубав мъж с момчешко излъчване, облечен в кожено яке, който седеше на високо столче пред бара край близкия прозорец, методично ги изучава с опитно око. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и приближи оценяващия.