Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— К’во?

— Да си виждала Рошел?

— Че що ми е да я виждам тая мърла?

— Значи не си я виждала? — попита плешивият.

— Не съм. Имаш ли цигара?

Страйк й даде една и тя я пъхна зад ухото си.

— Някъде наблизо се мотае. Джанин я видяла — каза Кариан. — Рошел викаше, че имала апартамент, лъжкинята недна. Че Лула Ландри й оставила всичко. Ама не. За какво ти е Рошел? — попита тя Страйк и беше очевидно, че се чуди дали не може да изкара някакви пари от него.

— Искам да я попитам разни неща.

— За какво?

— За Лула Ландри.

— О… — рече Кариан и пресметливите й очи засвяткаха. — Не бяха кой знае какви дружки. Не й вярвай за всичко на Рошел, тя лъже.

— За какво лъже? — попита Страйк.

— За всичко. Сигурно е задигнала половината вещи, за които разправяше, че Ландри й ги е купила.

— Хайде стига, Кариан — меко я смъмри мъжът. — Те наистина бяха приятелки — обърна се той към Страйк. — Ландри идваше тук и я вземаше с колата си. И това създаваше известно напрежение. — Той стрелна с поглед Кариан.

— Не и от мен — тросна се Кариан. — Тая Ландри беше една излязла от калта кучка. И не беше чак толкова хубава.

— Рошел ми е казвала, че има леля в Килбърн — каза плешивият мъж.

— Ама не се разбира с нея — намеси се момичето.

— Имате ли име и адрес на лелята? — попита Страйк, но и двамата поклатиха глави. — Как е фамилията на Рошел?

— Нямам представа. А ти, Кариан? Повечето хора тук ги знаем само по малко име — каза той на Страйк.

Не успя да измъкне много повече от тях. Последния път Рошел бе останала в приюта повече от два месеца. Плешивият беше чувал, че посещавала амбулаторна клиника в Сейнт Томас за известно време, но не знаеше дали ходи още там.

— Имаше пристъпи на психоза. Много лекарства пие.

— Не й мигна окото, когато Лула умря — изтърси неочаквано Кариан. — Все тая й беше.

И двамата мъже я погледнаха. Тя сви рамене като човек, изрекъл гласно нелицеприятна истина.

— Ако Рошел се появи, бихте ли й предали да ми се обади? — помоли ги Страйк и им даде по една от визитките си. Те ги разгледаха с интерес.

Докато вниманието им бе ангажирано с тях, той сръчно измъкна през малкия отвор в решетката броя на „Нюз ъв дъ Уърлд“ на жената с дъвката и го пъхна под мишницата си. После весело се сбогува с двамата и си тръгна.

Беше топъл пролетен следобед. Страйк пое към моста Хамърсмит, бледозелен, с живописно блестящи под слънцето златни орнаменти. Самотен лебед плаваше покрай отвъдния бряг на Темза. Офисите и магазините сякаш бяха на сто километра оттук. Сви вдясно и тръгна по алеята между крайречната стена и редицата ниски сгради, някои с тераси или обвити с глициния.

Страйк си взе една бира в „Блу Анкър“ и седна отвън на дървена пейка с лице към водата и с гръб към фасадата на заведението в тъмносиньо и бяло. Запали цигара и обърна на четвърта страница на вестника, където се мъдреше цветна снимка на Еван Дъфийлд (с наведена глава и голям букет бели цветя в ръка и с веещо се зад него черно палто) под заглавие „Дъфийлд посещава майката на Лула на смъртното й легло“.

Материалът беше безличен, нищо повече от надписа над снимката в поразширен вид. Очната линия, развятото палто и отнесеното изражение припомняха вида на Дъфийлд на погребението на приятелката му. В няколкото реда той бе описан като „разстроения актьор и музикант Еван Дъфийлд“.

Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Беше получил съобщение от непознат номер:

„Нюз ъв дъ Уърлд“, четвърта страница, Еван Дъфийлд. Робин.

Усмихна се срещу малкия екран, преди да върне отново телефона в джоба си. Слънцето топлеше главата и раменете му. Крещяха чайки, кръжащи в небето над него, и Страйк с приятната мисъл, че няма ангажименти и никой не го очаква, се настани удобно на слънчевата пейка, за да изчете вестника от първата до последната страница.

Робин стоеше права и се поклащаше заедно с останалите натъпкани пътници във влака по линията на метрото „Бейкърлу“, движещ се на север. Физиономиите на всички околни бяха напрегнати и печални, както се полага за понеделник сутрин. Тя чу сигнала на телефона си и го измъкна със затруднение от джоба на палтото, при което заби лакът кой знае в коя част на отпуснатото тяло на мъжа до себе си в костюм и с лош дъх. Щом видя, че съобщението е от Страйк, за миг изпита вълнение почти като вчерашното, когато видя Дъфийлд във вестника. Извика съобщението на екрана и прочете: