Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Полунощ завари Страйк да пие светла бира от кутийка и да чете за полемиката, избухнала след смъртта на Лула, за която Бристоу бе споменал и която самият той регистрира бегло, защото не го заинтересува особено. Седмица след като следствието излезе със заключението за самоубийство, бе се разразил фурор около рекламната снимка на аксесоари на дизайнера Ги Соме. На нея двата модела позираха на мръсна пряка, голи, с изключение на стратегически поставените ръчни чанти, шалове и бижута. Ландри бе покачена върху кофа за боклук, Киара Портър се беше изтегнала на земята. И двете имаха големи извити ангелски крила: тези на Портър бяха лебедовобели, а на Ландри — зеленикавочерни, избледняващи до лъскаво бронзово.

Страйк се взира в снимката минути наред, като се опитваше да анализира защо лицето на мъртвото момиче така неустоимо привлича погледа, как успява да изпълва снимката. Лула някак съумяваше да направи парадокса и преднамерената сценичност правдоподобни; наистина имаше вид на изпъдена от рая, защото изглеждаше толкова користна, а и така алчно притискаше аксесоарите към себе си. Киара Портър, при цялата й алабастрова красота, не представляваше нищо повече от контрапункт. Бледа и пасивна, тя приличаше на статуя.

Дизайнерът Ги Соме си бе навлякъл много критики, някои от които злобни, задето бе решил да използва снимката. Мнозина бяха на мнение, че се възползва от скорошната смърт на Ландри, и приеха с насмешка твърденията за искрена обич към Ландри, които говорителят на Ги Соме изказа от негово име. Ала „Луламойтовдъхновение“ настояваше, че Лула би искала снимката да бъде използвана, че тя и Ги Соме са били близки приятели. „Лула го обичаше като брат и би искала той да отдаде последна почит на нейната работа и красота. Това е емблематична снимка, която ще живее вечно и ще задържи Лула в паметта ни — тези, които я обичахме.“

Страйк допи бирата си и се замисли над последните думи в изречението. Никога не бе успял да разбере илюзията за интимност, която феновете хранят по отношение на непознати им лично звезди. Понякога в негово присъствие хората наричаха баща му „Стария Джони“ сияещи, сякаш говореха за общ приятел, преповтаряха изтъркани в пресата истории и анекдоти, като че бяха лични участници в тях. Веднъж един мъж в пъб в Трескотик бе казал на Страйк „Да му се не види, че аз познавам твоя старец по-добре от теб!“ само защото бе в състояние да назове сешън музиканта, взел участие в най-успешния албум на „Дедбийтс“, чийто зъб Рокъби сензационно бе счупил, когато удари сърдито края на саксофона му.

Беше един през нощта. Страйк бе станал почти глух за непрестанното приглушено бучене на бас китарата два етажа по-надолу и за инцидентното скърцане и шумолене откъм мансардния апартамент, където управителят на бара се наслаждаваше на луксове като душ и домашно сготвена храна. Уморен, но все още неготов да се пъхне в спалния чувал, чрез още ровене в интернет той успя да открие приблизителния адрес на Ги Соме и отбеляза близостта на Чарлс стрийт до Кентигърн Гардънс. После влезе в уебадреса www.arrse.co.uk като човек, който автоматично хлътва в местния бар след дълъг работен ден.

Не беше посещавал форума на Британските въоръжени сили, откакто преди месеци Шарлот го бе заварила да го разглежда на компютъра и беше реагирала така, както другите жени биха направили, ако спипат партньорите си да гледат порно онлайн. Последва разправия, предизвикана от подозренията й, че той копнее за стария си живот и е неудовлетворен от новия.

Тук във всяка подробност присъстваше армейският манталитет, изразен на езика, който самият той владееше безупречно. Имаше ги съкращенията, които знаеше наизуст, шегите, неразбираеми за външните хора, всички грижи, съпровождащи всекидневието на военните — от бащата, чийто син е тормозен в училището си в Кипър, до ругатните в ретроспекция срещу изказването на премиера по време на следствието по повод британското участие в иракската война. Страйк бродеше от един пост към друг, като от време на време се изсмиваше, ала непрекъснато бе наясно, че сваля гарда си пред долавяния призрак, който вече дишаше в тила му.

Някога това беше неговият свят и той се чувстваше щастлив в него. При всички неудобства и несгоди на военния бит, при все че бе излязъл от армията на минус с половин крак, той не съжаляваше и за ден от службата си в нея. И все пак не беше един от тези хора дори когато се бе намирал сред тях. Първо беше чудакът, после човекът с костюма, всяващ страх и антипатия у средностатистическия войник.