Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

После бе дошло принудителното й настаняване по силата на Закона за психичното здраве в охранявана клиника за младежи с тежки заболявания, където тя бе диагностицирана с биполярно разстройство. Едва година по-късно, когато била с майка си в магазин за дамско облекло на Оксфорд стрийт, също като в приказките случайно я бе открил представител на модна агенция.

Ранните снимки на Ландри показваха шестнайсетгодишно момиче с лицето на Нефертити, успяло да предаде пред обектива невероятно съчетание на светска обиграност и уязвимост. Краката й бяха дълги като на жираф, а по вътрешната страна на лявата й ръка минаваше назъбен белег, който модните редактори очевидно бяха приели като интересен придатък към забележителното й лице, защото често бе изтъкван на фотографиите. Изключителната красота на Лула граничеше с абсурда, а чарът, с който се славеше (според некролозите по вестниците и истеричните блогове), съжителстваше с репутацията й на внезапно избухваща и опасно сприхава. По всичко личеше, че пресата и широката общественост едновременно я обожаваха и настървено я отричаха. Една журналистка я бе определила като „необичайно мила, притежаваща неочаквана простосърдечност“; друг неин колега — като „пресметлива малка примадона, хитра и корава“.

В девет часа Страйк отиде до Чайнатаун и си купи вечеря; после се върна в офиса, смени Том Уейтс с „Елбоу“ и започна да издирва онлайн материали за Еван Дъфийлд, човека, за когото всички, дори Бристоу, бяха приели, че не е убил приятелката си.

Докато Кийрън Коловас-Джоунс не бе показал професионална завист, Страйк не би могъл да каже защо Дъфийлд е знаменитост. Сега откри, че Дъфийлд бе излязъл от неизвестността чрез участието си в хвален от критиката филм на независима продуцентска компания, в който бе изпълнявал роля, неразличима от тази му в живота: пристрастен към хероина музикант, който краде, за да удовлетворява зависимостта си.

Групата на Дъфийлд бе издала албум, получил добри отзиви благодарение на неочакваната слава на водещия вокал, и се беше разцепила със скандал горе-долу по времето, когато той се беше запознал с Лула. Също като приятелката си Дъфийлд беше извънредно фотогеничен — дори на неретушираните снимки, на които вървеше приведен по улицата в мръсни дрехи, дори и на немалкото, уловен как се нахвърля ядосан срещу фотографите. Връзката между тези двама повредени и красиви младежи явно бе ги направила още по-привлекателни за почитателите им, сякаш всеки от тях озаряваше другия и със своята слава и в същото време се къпеше в неговата.

Смъртта на приятелката му окончателно беше бетонирала превръщането на Дъфийлд в идол, който с еднаква страст бе очернян и обожествяван. Над него бе надвиснала някаква тъмна сянка, някакъв фатализъм; и най-пламенните му почитатели, и хулителите му явно се опияняваха от идеята, че той вече е с единия си крак в отвъдното; витаеше усещането за неизбежния му срив до отчаяние и пълно забвение. Очевидно Дъфийлд обичаше да парадира със слабостите си и Страйк погледа известно време кратките клипове в Ютюб, в които той, тежко дрогиран и с гласа, така умело имитиран от Коловас-Джоунс, философстваше как да умреш не било нищо повече от това да си тръгнеш от купон и как нямало защо да рониш сълзи, ако трябва да си тръгнеш рано.

Според многобройните източници в нощта на смъртта на Лула Дъфийлд бе напуснал нощния клуб малко след приятелката си с маска на вълк на лицето си и на Страйк му бе трудно да тълкува това по друг начин освен като преднамерено самоизтъкване на шоумен. Собственото му описание на това, което бе правил до края на нощта, може и да не удовлетворяваше онлайн привържениците на теорията на конспирацията, но явно бе убедило полицията, че той няма нищо общо с последвалите събития на Кентигърн Гардънс.

Страйк следваше своя собствена нишка на мислене, докато обхождаше неравния терен на нови сайтове и блогове. Тук-там се натъкваше на трескави предположения и на теории за смъртта на Ландри, споменаващи следи, неразследвани от полицията, които изглежда бяха затвърдили убеждението на Бристоу за съществуването на убиец. „Луламойтовдъхновение“ предоставяше дълъг списък с въпроси, оставени без отговор, в който номер пет гласеше: „Кой е отзовал папараците преди падането й?“, номер девет: „Защо мъжете със скритите лица, тичащи в посока, обратна на апартамента й, в два през нощта, така и не се явяват в полицията? Къде са те и кои са?“, номер тринайсет: „Защо при падането си от балкона Лула е била с различен тоалет от онзи, с който се е прибрала у дома?“.