Агата Кристи - Стаена смърт

Гуенда си ги сложи и започна да мие чиниите. Нямаше защо да разваля ръцете си.

Тя свърши с чиниите, сложи ги на поставката да съхнат, изми и подсуши другите неща и ги прибра по местата им.

След това, все още потънала в мисли, се качи горе. Би могла да изпере онези чорапи и някой и друг пуловер. Нямаше още да сваля ръкавиците.

Тези мисли се въртяха на повърхността на съзнанието й. А някъде навътре я тормозеше нещо друго.

Уолтър Фейн или Джеки Афлик, беше решила тя. Единият или другият. И й се струваше, че и срещу двамата има солидни доводи. Може би именно това я тревожеше. Защото щеше да е много по-добре, ако можеше да има доводи само срещу единия от тях. Досега би трябвало вече да е сигурна. Кой? А тя не беше.

Ако имаше някой друг… не това беше невъзможно. Защото Ричард Ърскин беше извън подозрение. Когато Лили Кимбъл е била убита и брендито е било отровено, той е бил далече, чак в Нортхъмбърленд. Да, той беше извън всяко подозрение.

Тя се радваше, защото Ричард Ърскин й харесваше. Той беше привлекателен, много привлекателен. Колко тъжно е, че се е оженил за онази коравосърдечна жена с недоверчив поглед и плътен глас. Като на мъж…

Като на мъж…

Мисълта проблесна в главата й и породи съмнения.

Мъжки глас… Дали пък самата тя не беше отговорила на Джайлс но телефона предишната вечер?

Не… не, невъзможно е. Разбира се не, не. Джайлс щеше да разбере. И освен това, предварително тя нямаше как да знае кой се обажда. Говорил е самият Ърскин, а жена му, както той каза, е била заминала.

Жена му е била заминала.

Може би… не, това е невъзможно… дали не е била мисиз Ърскин? Мисиз Ърскин, полудяла от ревност? Дали Лили Кимбъл не беше писала на нея? Дали през прозореца онази нощ Леони не е видяла жена?

В антрето долу нещо се блъсна. Някой беше влязъл през входната врата.

Гуенда излезе от банята на площадката и погледна долу над парапета. С облекчение видя, че е доктор Кенеди.

— Тук съм — извика му тя.

Тя гледаше ръцете си — мокри, блестящи, странно розовосивкави. Напомняха й нещо.

Доктор Кенеди погледна нагоре и засенчи очите си с ръка.

— Ти ли си Гуени? Не виждам лицето ти, очите ми са заслепени…

И тогава Гуенда изпищя…

Виждаше тези маймунски лапи и чуваше гласа от антрето…

— Вие сте бил! — простена тя. — Вие сте я убил… убил сте Хелън… Сега съм сигурна… сигурна… вие…

Той тръгна нагоре по стълбите към нея. Бавно. Без да я изпуска от поглед.

— Защо не ме оставихте на мира? — попита той. — Защо трябваше да се бъркате? Защо ви трябваше да… съживявате спомена? Тъкмо когато бях започнал да забравям? Да забравям. Вие съживихте спомена за Хелън, моята Хелън! Всичко отново се върна… Трябваше да убия Лили, сега трябва да убия теб. Както убих Хелън… да, както убих Хелън.

Сега той беше съвсем близо до нея, с ръце, тя знаеше, протегнати към гърлото й. Това добро странно лице, това приятно обикновено лице на възрастен човек… то беше пак същото, но погледът… погледът беше на безумец.

Гуенда започна да отстъпва бавно. Писъкът беше замръзнал в гърлото й. Успя да изпищи само веднъж. Втори път не можа. А и да беше, нямаше кой да я чуе.

Защото вкъщи нямаше никой — нито Джайлс, нито мисиз Кокър… дори и мис Марпъл не беше в градината. Никой. А съседната къща беше прекалено далеч, за да се чуе писъкът й… Но и без това не можеше да изпищи.

Беше прекалено уплашена. Уплашена от тези ужасни, протягащи се ръце…

Можеше да отстъпва само до детската стая и после… После тези ръце щяха да обвият гърлото й. Жално скимтене се изплъзна измежду устните й.

И тогава… Неочаквано доктор Кенеди се обърна назад, защото силна водна струя го удари между очите. Той извика и прикри лицето си с ръце.

— Такъв късмет — каза мис Марпъл доста задъхано, защото се беше качила по стълбата тичешком, — че точно в този момент плевях розите!

— Но, мила Гуенда, разбира се, че не бих си и помислила да те оставя сама в къщата — каза мис Марпъл. — Знаех, че на свобода се разхожда много опасен престъпник и просто гледах от градината какво става.

— Знаехте ли, през цялото време, че е той?

Тримата — мис Марпъл, Гуенда и Джайлс — седяха на терасата на хотел „Империал“ в Торки.

Мис Марпъл беше предложила да сменят обстановката и Джайлс се беше съгласил, че това решение ще е най-доброто за жена му. Инспектор Праймър не възрази и те веднага бяха заминали за Торки.

— Е, той не беше извън подозрение, скъпа — отвърна мис Марпъл на Гуенда. — Макар че за жалост нямаше никакви доказателства, които да подкрепят съмненията. Бяха именно съмнения, нищо повече.