Агата Кристи - Стаена смърт

Каза го така, сякаш ставаше дума за някаква приятна гимнастика, а не за изравяне на труп, погребан преди осемнадесет години.

Тогава се намеси Джайлс:

— Мисля, че можем да ви бъдем полезни с някои предположения.

След това той разказа за преместването на стъпалата в края на терасата и заведе инспектора при тях.

Следователят погледна нагоре към прозореца с решетка, който се намираше в ъгъла на първия етаж и каза:

— Предполагам, че това е детската стая.

Джайлс потвърди.

След това инспекторът и Джайлс влязоха вътре, а двама души с лопати се заловиха за работа.

— Инспекторе, мисля, че е добре да чуете едно нещо, което жена ми досега не е споменавала пред никого, освен пред мен и пред… един друг човек — каза Джайлс, преди следователят да започне да го разпитва.

Внимателният и доста строг поглед на инспектор Праймър се прикова в Гуенда. Беше леко изненадан. „Чуди се — помисли си тя, — дали съм жена, на чиито думи може да се вярва или съм фантазьорка.“

Това усещане беше толкова силно, че тя започна да се защитава:

— Може и да съм си го въобразила… Но ми се стори толкова реално…

— Добре, мисиз Рийд — каза Праймър тихо и успокоително, — разкажете ми.

И Гуенда обясни. Как къщата й се сторила позната още с пристигането й. Как по-късно научила, че всъщност е живяла в нея като дете. Как си спомнила тапетите в детската стая, вратата към трапезарията, как чувствала къде би трябвало да бъдат стъпалата към градината.

Инспектор Праймър кимна. Той не каза изрично, че детските спомени на Гуенда не са особено интересни, но тя се чудеше дали не си го помисли.

Най-сетне тя събра сили за края. Как изведнъж, когато била в театъра, си спомнила как през парапета в „Хилсайд“ е видяла мъртвата жена долу в антрето.

— Русокоса, с посиняло лице, удушена… и това беше Хелън… но колко глупаво! Отначало не можах да си спомня коя е Хелън.

— Смятаме, че… — намеси се Джайлс, но с неочаквано властен жест инспекторът го накара да замълчи.

— Нека мисиз Рийд ми разкаже с нейни думи.

И Гуенда продължи със запъвания и с почервеняло лице, а инспекторът внимателно й помагаше с професионална ловкост, която тя не можеше да оцени.

— Уебстър? — каза той замислено. — Хм, „Дукесата на Малфи“. Маймунски лапи?

— Но това сигурно е било кошмар — каза Джайлс.

— Моля ви, мистър Рийд.

— Всичко това наистина може да е било кошмар — каза Гуенда.

— Не, не смятам, че е така — каза инспекторът. — Много трудно можем да обясним смъртта на Лили Кимбъл, ако не приемем, че в тази къща наистина е било извършено убийство.

Това звучеше толкова разумно, почти утешително, че Гуенда забързано продължи:

— И не баща ми я е убил. Наистина не е той. Доктор Пенроуз също каза, че той не би могъл да убие човек. Доктор Кенеди също смяташе, че не е бил той, а само си е въобразил така. Значи убиецът е искал да създаде впечатлението, че баща ми я е убил и ние смятаме, че знаем кой… има двама души, които биха могли…

— Гуенда — каза Джайлс, — не бихме могли да…

— Чудя се, мистър Рийд — прекъсна го Праймър, — дали няма да е по-добре да излезете в градината, за да видите дали моите хора работят както трябва? Кажете им, че аз ви изпращам.

Той затвори френските прозорци след Джайлс и се върна при Гуенда.

— А сега ми разкажете всичко, мисиз Рийд. Независимо дали ви се струва странно или не.

И Гуенда изложи всичките техни разсъждения и догадки, стъпките, които бяха предприели, за да открият тримата мъже, играли роля в живота на Хелън Халидей, заключенията, до които бяха стигнали и накрая, как някой се беше обадил на Уолтър Фейн и Джеки Афлик, за да им каже да отидат в „Хилсайд“ предния следобед.

— Но, инспекторе — каза Гуенда накрая, — предполагам разбирате, че някой от тях може би лъже.

— Това е една от основните трудности на моята работа — каза инспекторът с тих и доста уморен глас. — Толкова много хора умеят да лъжат. И толкова много хора обикновено го правят… макар и често да не е поради причините, които предполагаме. А някои хора дори не знаят, че лъжат.

— Мислите ли, че и аз съм такава? — попита Гуенда притеснено.

Инспекторът се усмихна и отговори:

— Мисля, че показанията ви са много правдиви, мисиз Рийд.

— А мислите ли, че предположението ми за убиеца е правилно?

Инспекторът въздъхна и отговори:

— Въпросът не е какво мисля аз. В нашата работа не може да става дума за това. Въпросът е да се докаже. Къде са били тези хора, какво казват, че са правили по времето, което ни интересува. Ние знаем съвсем точно, плюс-минус десетина минути, кога е била убита Лили Кимбъл. Между два и тридесет и пет, и два и четиридесет и пет. Лично аз с нищо не мога да обясня тези телефонни обаждания. Те не дават на никой от двамата алиби за времето на убийството.