Агата Кристи - Стаена смърт

Той затвори телефона.

— Интересно. Някой се е обадил в кантората му тази сутрин и го е помолил да дойде да ни види следобед. Казал, че било много важно.

Джайлс и Гуенда се спогледаха. После тя каза:

— Обади се и на Афлик.

Джайлс отново отиде до телефона, намери номера и го набра. Този път трябваше да почака повече, но най-накрая се свърза:

— Мистър Афлик? Обажда се Джайлс Рийд. Аз… След това очевидно от отсрещната страна го прекъсна порой от думи.

Най-накрая, той успя да каже:

— Но ние не сме… не, уверявам ви… нищо такова… да… да, знам, че времето ви е ценно… Но кажете кой ви се обади? Мъж? Не, казах ви, че не съм аз. Да, разбирам… Съгласен съм, че е доста странно.

Той затвори телефона и се върна до масата.

— Ето това е — каза той. — Някакъв мъж, който се е представил за мен, му се е обадил и го е помолил да дойде тук. Било много важно. Касаело се за голяма сума пари.

Те се спогледаха.

— Би могъл да е всеки от тях — каза Гуенда. — Джайлс, не разбираш ли? И двамата биха могли да са убили Лили и да са дошли тук за да имат алиби.

— Едва ли алиби, скъпа — каза мис Марпъл.

— Не, не исках да кажа точно алиби, а по-скоро претекст да не са на работното си място. Искам да кажа, че единият от тях казва истината, а другият лъже. Единият се е обадил на другия и му е казал да дойде тук, за да хвърли подозренията върху него… не знаем кой. Сега вече е ясно, че е един от двамата. Фейн или Афлик. Според мен — Джеки Афлик.

— А според мен — каза Джайлс — Уолтър Фейн.

И двамата погледнаха мис Марпъл.

Тя поклати глава:

— Има и друга възможност.

— Разбира се… Ърскин.

Джайлс почти изтича до телефона.

— Какво смяташ да направиш? — попита Гуенда.

— Ще дам поръчка за разговор с Нортхъмбърленд.

— О, Джайлс… да не би наистина да смяташ, че…

— Трябва да се уверим. Ако той е там, не би могъл да убие Лили Кимбъл днес следобед. Няма как да прелети това разстояние.

Те изчакаха мълчаливо да иззвъни телефонът. Джайлс вдигна слушалката.

— Имате разговор с Нортхъмбърленд. Говорете.

Джайлс се прокашля нервно и каза:

— Майор Ърскин? Обажда се Джайлс Рийд. Да… Рийд.

Той хвърли към жена си безпомощен поглед, който съвсем ясно питаше: „Ами сега какво да му кажа?“

Гуенда стана и взе слушалката.

— Майор Ърскин? Аз съм Гуенда Рийд. Научих за една къща, „Линскът Брейк“. Дали… вие знаете ли нещо за нея? Доколкото разбрах, намира се някъде недалеч от вас.

Ърскин отговори:

— „Линскът Брейк“? Не, не съм чувал. Къде точно се намира?

— О, адресът е ужасно нечетлив. Знаете колко небрежни са чиновниците… но пише, че е на петнадесет мили от Дейт, така че си помислихме…

— Съжалявам. Не съм чувал за нея. Кой живее там?

— О, празна е. Но нищо. Всъщност ние вече взехме решение. Съжалявам, че ви обезпокоих. Предполагам, че сте бил зает.

— Не, нищо подобно. Е, малко домакински задължения, защото жена ми я няма, а готвачката трябваше да замине при майка си, така че съм сам. Боя се, че не се справям много добре. В градината работя по-хубаво.

— Аз също предпочитам градината пред домакинската работа. Жена ви не е болна, надявам се?

— О, не. Отиде при сестра си и ще се върне утре.

— Е, лека нощ. Още веднъж се извинявам за безпокойството.

Тя затвори телефона.

— Ърскин е извън всякакво подозрение — каза тя тържествуващо. — Жена му я няма и той се занимава с домакинската работа. Остават другите двама, нали мис Марпъл?

Мис Марпъл гледаше мрачно.

— Според мен, скъпи мои — каза тя, — не сте обмислили нещата достатъчно добре. О, Боже! Наистина съм много разтревожена… Ако само знаех какво да направя!

Гуенда се облегна с лакти на масата, подпря главата си с ръце и заоглежда с безизразно лице остатъците от набързо изядения обяд. Трябваше да разтреби, да занесе чиниите на мивката, да ги измие и да реши каква да бъде вечерята. Но нямаше нужда да бърза. Трябваше й малко време, за да осмисли нещата. А те се случваха прекалено бързо.

Събитията от сутринта, когато си ги припомни, й изглеждаха хаотични и невъзможни. Всичко беше станало прекалено бързо и просто й се струваше невероятно.

Инспектор Ласт дойде рано — в девет и половина. С него бяха следователят, инспектор Праймър от главното управление и началникът на местната полицията. Последният не остана дълго. Следствието за убийството на Лили Кимбъл беше поето от инспектор Праймър.

Именно той, мъж с подлъгващо благо поведение и извиняващ се глас, я беше попитал, дали би било удобно хората му да поразкопаят в градината.