Агата Кристи - Смърт край Нил

— Може би животът й не е бил лек.

— О, за бога, не се дръж майчински с всички.

— Ти наистина си в много лошо настроение, Тим.

— Да, така е. Защо се учудваш?

— Не разбирам защо си ядосан, когато всичко е толкова тъжно.

Тим каза нервно:

— Колко си сантиментална! Изглежда, не разбираш, че не е шега да те замесят в убийство.

Тя го погледна с леко безпокойство.

— Но сигурно.

— Точно така. Няма никакво, „но сигурно“. Всеки на този проклет кораб е заподозрян — и ти, и аз, и всички други.

— Практически е така, но в същност е толкова смешно — възрази мисиз Алертън.

— Няма нищо смешно, когато става дума за убийство! Можеш да си седиш тук, драга, и да излъчваш доброта и почтеност, но това няма да направи никакво впечатление на куп неприятни полицаи в Шелал или Асуан.

— Може би дотогава ще разберем истината.

— Откъде знаеш?

— Мосю Поаро може да открие какво е станало.

— Този стар шарлатанин? Нищо няма да открие. Знае само да се хвали и да си реше мустаците.

— Добре, Тим — каза мисиз Алертън — дори ако всичко това е вярно, трябва да приемем нещата, каквито са, без да се тревожим напразно.

Но лицето на сина й беше все така мрачно.

— И онези проклети перли изчезнаха.

— Перлите на Линет?

— Да. Изглежда, че някой ги е задигнал.

— Предполагам, че това е била причината за убийството.

— Защо? Смесваш две напълно различни неща.

— Кой ти каза, че са изчезнали?

— Фергюсън. Казал му онзи здравеняк, приятелят му от машинното отделение, а той го научил от камериерката.

— Това бяха прекрасни перли — заяви тя.

Поаро седна до тях, като се поклони на мисиз Алертън.

— Малко закъснях — каза той.

— Сигурно сте били зает отговори мисиз Алертън.

— Да, имах много работа.

Той поръча още една бутилка вино.

— Имаме толкова различен вкус — каза тя. — Вие пиете винаги вино, Тим пие уиски и сода, а аз опитвам поред всички видове минерална вода.

— О, така ли! — възкликна Поаро. Той се вгледа в нея за миг и си каза: „Това не е лоша идея…“

След това сви нетърпеливо рамене и като прогони неочакваната мисъл, започна да бъбре за други неща.

— Тежко ли е ранен мистър Дойл? — запита мисиз Алертън.

— Да, раната му е твърде сериозна. Доктор Беснер се надява по-скоро да пристигнем в Асуан, където ще прегледат крака му на рентген и ще извадят куршума. Но предполага, че няма да остане сакат.

— Бедният Саймън — въздъхна тя. — До вчера беше толкова щастлив, имаше всичко на света. Сега красивата му съпруга е убита, а той лежи безпомощен. Все пак се надявам…

— Какво се надявате, мадам? — попита Поаро, защото тя замълча.

— Надявам се, че не е много сърдит на онова бедно дете.

— На мадмоазел Жаклин? Напротив. Беше много разтревожен за нея.

Той се обърна към Тим.

— Знаете ли, тук човек трябва да бъде малко психолог. Той беше вбесен, когато мадмоазел Жаклин ги преследваше навсякъде. Но сега, след като тя стреля в него и го рани опасно и може би го осакати за дял живот, гневът му изчезна. Можете ли да разберете това?

— Да — каза замислено Тим, — мисля, че мога. Отначало се е почувствувал като глупак.

Поаро кимна.

— Прав сте. Достойнството му е било засегнато.

— Но сега, ако човек погледне по-внимателно, тя е тази, която се прави на глупачка. Всеки я обвинява и така…

— И така той може великодушно да й прости — завърши мисиз Алертън. — Какви деца са мъжете!

— Дълбоко погрешно изявление, което жените винаги правят — измърмори Тим.

Поаро се усмихна и го запита:

— Кажете ми, дали мадам Дойл прилича на братовчедка си Джоана Саутууд?

— Тук грешите, мосю Поаро. Тя е наша братовчедка и приятелка на Линет.

— А, извинете, сбъркал съм. Тя е една млада дама, за която много се говори. Известно време се интересувах от нея.

— Защо? — попита остро Тим.

Поаро се привдигна, за да се поклони на Жаклин дьо Белфор, която току-що бе влязла и минаваше край тяхната маса. Лицето й пламтеше, тя дишаше бързо и очите й блестяха. Докато сядаше, той измърмори неясно:

— Питам се, дали всички млади дами, които имат ценни бижута, са така небрежни, както е била мадам Дойл?

Изглежда, бе забравил въпроса на Тим.

— Значи е вярно, че са били откраднати? — попита мисиз Алертън.

— Кой ви каза това, мадам?

— Фергюсън — обади се Тим.

Поаро кимна мрачно.

— Това е истина.

— Предполагам — каза нервно мисиз Алертън, — че това означава много неприятности за всички нас. Тим мисли така.